Том Райт - Черните птици

— Хлапета?

— Какво? О, не — нямам предвид непълнолетни. Просто наричам така всички, които са под двайсет и пет. Във всеки случай, нито едно от тях не остана за постоянно.

— А Анди Джеймисън?

— Нямам представа какво си мислеше той, но за мен беше очевидно, че го правеше заради Деб, а не заради себе си. Отначало идваше доста често, но с времето все по-рядко и в крайна сметка просто изчезна.

— Бяха ли замесени и пациенти?

— Не знам за такова нещо, но когато говорим за Деб, човек никога не знае. Все пак тя се омъжи за свой пациент, ако това доказва нещо.

— Всъщност той падаше ли си по груповите изпълнения?

— Само по отношение на химията — достатъчно, за да опита малко кокаин с нас един-два пъти. Останалото сякаш не го интересуваше. И се отказа.

— Чувал ли си някой от групата да е замесен в наркотици на едро?

— Имаш предвид в търговия? Не. Това ли е твоята версия — че убийството може да е свързано с наркотици?

— Просто задавам въпрос, Марк. Все още не знам достатъчно, за да имам версия.

— Не знам нищо за наркотици освен за лична употреба. Мислиш ли, че смъртта на Бен Фрикс е свързана с убийството на Деб? Имам предвид, да няма някаква вендета срещу групата?

— Нямам причина да мисля така — отговорих аз. — От друга страна, нямам причина и да не мисля така. Познаваш ли някой човек, който може да ги мрази толкова?

— Не знам нищо подобно — каза той. — Но искам да знам друго — да очаквам ли да видя името си по медиите във връзка с тази история?

— Нали знаеш как е? — отговорих аз. — Колкото по-дълго време се разследва един случай, толкова по-надълбоко ровят полицаите и репортерите. А те не се съобразяват с правото на личен живот на никого, когато става дума за работата им.

Той ме погледна така, все едно очакваше да добавя нещо, с което да смекча думите си. Аз не го направих.

Най-сетне той сви рамене.

— Е, сигурно има и по-ужасни неща от лошата реклама, които могат да се случат на един човек. Трябва да сме доволни на това, което имаме.

Реших да приключа разговора тук и подкарах обратно към „Три“. Мислех си несвързани неща за секс, наркотици и рокендрол и се питах къде беше мястото на Марк Пендърграс в тази мозайка.

Все още не беше съвсем тъмно и въздухът, който влизаше през отворените плъзгащи се врати на задната веранда, беше свеж и поносимо хладен. Вечеря на грил. Пълен релакс.

Огледах се и видях Ел Ей, Джони, Алиша, Джонас и Аби — всички държаха напитки в ръцете си и изглеждаха развеселени, докато се изтягаха в удобните столове и на дивана в дневната ми. И всички сякаш ме гледаха с очакване.

— Как се чувстваш? — попита ме Ел Ей.

— Страхотно — отговорих искрено аз.

Размърдах пръстите на краката си и се протегнах.

Ако трябваше да бъда честен, никога не се бях чувствал по-добре. Светът беше страхотно място, а коленете ми, които обикновено бяха сковани от болка, се усещаха като добре смазани лагери. Както и дясната ми ръка. Усещането беше необикновено, но прекрасно.

Джони се усмихна иронично, когато Алиша прошепна нещо в ухото му. Ел Ей вдигна чашата си с безалкохолна бира и деликатно почука с нокът по ръба.

— Тик-так, бум-тряс — казах изведнъж аз.

Всички се разсмяха и весело изръкопляскаха.

— Чакайте, има още — казах и вдигнах ръка, за да ги накарам да замълчат. — Тича мишка в точен час…

Още смях. Но аз нямаше да им позволя да ме спрат.

— Задръжте малко! — настоях аз. — Трябва да стигна до края.

Продължих със стихотворението и когато стигнах до последната строфа, победоносно се огледах. По някаква причина всички продължаваха да се смеят.

Едва тогава започна да ми се връща: хипнотичната индукция на Ел Ей, съветите за контрол на болката, въпросът дали ще позволя да ми направи един номер за развлечение в замяна на терапията. Винаги беше смятала, че съм особено подходящ за хипноза, истински „сомнамбул“, който може да бъде накаран да прави всякакви фокуси, когато е изпаднал в транс.

— Добре, браво на теб — казах аз, поклатих глава и се протегнах за бирата си. — Ще се излагам ли още, или това беше всичко?

— Нали знаеш за моето правило: по един номер на купон — отговори доктор Ел Ей, етичната шегаджийка.

Това, че си спомних за индукцията, не отне нищо от ефекта на хипнозата; продължавах да се чувствам страхотно. Можех да изтанцувам „Лешникотрошачката“. Единственото, което помрачаваше щастието ми, беше отсъствието на Джейна и момичетата.

По-късно, когато бяхме излезли навън и чакахме жаравата да изстине до температура за готвене, след като я бях раздухал с градинската машина за листа, Джонас и Джони ме разпитаха за случая. Разказах им всичко, което можех да им кажа, включително и за опитите на кмета да окаже натиск върху Оз.