Том Райт - Черните птици

„Операция?“, помислих си аз. „Мисия?“ Защо го наричах така? Нямах отговор на този въпрос, но от начина, по който го бяха планирали и осъществили — предварително подготвена камуфлажна мрежа, дървен материал, достатъчно големи пирони, за да се прикове човешко същество и да умре, дърводелски чук под ръка, — ми се струваше, че са били работници, професионалисти, но не непременно закоравели престъпници, а може би ветерани — редници, ефрейтори или сержанти от професионалната армия, които разбират от инструменти и дърво, мъже в добра физическа форма, а не хлапета, които действат в синхрон като добре обучени войници.

— Или легионери — казах аз.

— Какво? — каза Ел Ей и ме погледна.

— Винаги прави така, когато разследва някой случай — обясни Джейна. — Мисли на глас.

Сетих се, че не съм казал на Джейна за монетата. Описах я и тя възкликна:

— Шегуваш ли се?

— Джей има право — каза Ел Ей и си взе съвсем малко от своя крем брюле. — Определено си имаш работа с нещо много странно, Бис.

— Страшничко е, наистина — каза Джейна. — Като някаква мистерия, която Шерлок Холмс трябва да разреши.

Донесоха ѝ поръчката — половин дузина охладени парченца от два различни сорта пъпеш в нещо, което приличаше на чаша за маргарита. Тя взе едно с лъжичката и го сложи в устата си.

— Нали не си казал на пресата? — попита ме Ел Ей.

— Знаеш, че не съм.

Тя кимна.

— Обаче мога да се обзаложа, че лошите са искали то да стигне до медиите — каза тя. — Ако приемем, че изобщо са бандити от двайсети век, а не истински римски войници, които са се вдигнали от гроба.

Беше мой ред да кимна. Взех си от крем брюлето — беше толкова сладко, че ме накара да се замисля кога за последен път съм бил на зъболекар. Оставих лъжичката.

— Защо са искали подобно нещо? — попита Джейна.

— Защото, ако не са изпуснали монетата там случайно, в което ми е трудно да повярвам, тя е съобщение.

— Но какво искат да кажат с нея? — попита Джейна. — И на кого го казват?

В продължение на няколко секунди настъпи тишина, после Ел Ей каза:

— Май ще трябва да изчакаме до трето действие, за да разберем.

Преминах през последните врати с магнитни ключалки във федералния затвор на север от града точно навреме, за да видя как доктор Марк Пендърграс се разделя с кльощаво хлапе с обръсната глава, козя брадичка и поне три дузини татуировки, което отвеждаха с белезници на ръцете и краката.

Затворите за излежаване на максимални присъди са неуморни машини за производство на ярост, отчаяние и лудост, които замърсяват атмосферата по някакъв неописуем начин. Впечатлението не се разсейваше нито от ярките репродукции и мекия мокет в кабинета на Пендърграс, нито от вратовръзката с Доналд Дък, с която се беше издокарал. Той пусна в чекмеджето на бюрото си малък спрей за дезинфекция и се изправи, за да ми стисне ръката.

Беше малко по-нисък от мен и имаше кръгловато лице и светлокафява коса, която падаше на челото и му придаваше вид на колежанин, който навлиза в средната възраст, без да е преживял младежкия си бунт. Беше малко отпуснат в областта на кръста, но не наистина пълен и приличаше на момче по начин, който трудно можех да определя.

Той посочи към два удобни оранжеви стола, разположени в отсрещния край на стаята в близост, която да насърчава общуването, и попита:

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Каза, че разследваш смъртта на доктор Голд? Изненадан съм, че се занимаваш лично с това.

— Гледам да се намирам на работа — отговорих аз.

Хвърлих поглед към бюрото му, което беше по-подредено от моето и не изглеждаше купено на разпродажба от военен склад, но беше горе-долу със същите размери. По него имаше обичайните неща: календар-бележник, моливник, телбод, черен телефон с четири линии, тиксо, снимка на децата, няколко бележника за записки и един по-малък, за задачи. Ако беше моето бюро, щеше да има и безсмислени драсканици на хвърчащи листчета, кламери в различни абстрактни форми, някой и друг мистериозен ключ и поне една осиротяла капачка за химикалка, а може би и забравена чаша с кафе, в което вече отново започваше ранният камбрийски период на биологичната еволюция. Не вярвах, че коефициентът на подреденост на работното място на един човек има пряка връзка с характера му, но все пак мислено си отбелязах видяното.

— С какво мога да помогна? — попита Пендърграс.

— Все още се опитвам да запълня някои празни места, Марк, да разбера каква е била доктор Голд в действителност и защо някой би искал да я убие. Можеш ли Да ми кажеш нещо повече за нея?