Том Райт - Черните птици

Той взе един молив, оставен на календара бележник, подравни бележника с ръба на бюрото и се облегна назад на стола, като разсеяно въртеше молива между пръстите си.

— Ако не се смятат случайните срещи на улицата или в супермаркета, аз съм я виждал само два пъти, откакто сложихме край на партньорските си отношения. По взаимно съгласие, както се казва. — Той се усмихна леко на собствената си шега. — И двата пъти бяха на редовните месечни срещи на психолозите.

— Говори се, че имате някаква лична история помежду си.

Той ме погледна в очите за малко, после извърна поглед.

— Какво мога да кажа? Стигна се дотам, че се разделихме.

— Каква беше причината? Нещо съществено или нещо по-маловажно?

— Не съм сигурен как да го определя, но един от поводите беше моето желание да упражнявам повече контрол върху избора на пациентите си.

— Тя е задържала най-апетитните случаи за себе си, така ли? — предположих аз.

Той сви рамене.

— Подобно нещо сигурно се очаква от всеки старши партньор в обща клиника, но да, впечатлението ми беше такова.

— А заплащането?

— Освен ако не ставаше въпрос за дългосрочен договор, пациентите, общо взето, плащаха в движение за часовете, които получаваха. Във всеки случай в края на месеца всеки от нас получаваше чек за пациентите, с които е работил през съответния месец.

— Имаше ли някаква компенсация за пациенти, които плащат по-малко? Някаква формула за изравняване на заплащането?

— Не.

— И когато се определяше с кои пациенти да работи всеки от вас, какви се падаха на теб?

Той подхвърли молива обратно върху бележника и отговори:

— Повече от тези, които не плащат или забавят плащането. Повече „пет не-та“.

— Петнета? — повторих аз.

Той махна с ръка и обясни:

— Нищо, това е жаргон от студентските години. Така наричахме пациентите, с които е най-трудно да се постигне някакъв напредък: незначителен, немощен, неуверен, невербален, неинтелигентен. Пет „не“-та.

Вдигнах поглед към дипломите и сертификатите, които беше окачил на стената зад себе си. Имаше бакалавърска, магистърска и докторска степен.

— Къде е завършила доктор Голд? — попитах аз.

— Не знам дали изобщо е правила докторантура. Доколкото разбрах, беше завършила някаква професионална школа по психология в Калифорния. От онези, в които сам си съставяш програмата за обучение, не знам точно.

— Знаеш ли за някаква връзка между нея и Бен Фрикс?

— Никога не съм чувал за такова нещо.

— Имаш ли някаква представа с кого сее срещала извън работа?

— Не. Дори не съм сигурен, че изобщо го е правила. Нямахме много общи приятели.

— Всъщност как се запознахте с нея?

— Когато се преместих да живея тук, във вестника пуснаха обява с една малка моя снимка — нали знаеш, в рубриката „Кариери“. Току-що бях започнал работа в психиатричната клиника в Луизиана. Тя се свърза с мен и ми предложи временно партньорство в своя кабинет. В крайна сметка то се разви в постоянно и аз напуснах психиатричната клиника. Работих заедно с нея около две години, преди да се разделим.

— Какво е станало в онази чакалня? — попитах аз. — Чух някакви истории.

На челюстта му потрепна един мускул.

— Историята за чакалнята, да. Аз взех книгата с графика за часовете на пациентите, за да си ги препиша, преди да си тръгна, и тя се опита да ми я вземе от ръцете. И в следващия момент вече се борехме над бюрото на секретарката.

— Кой победи?

— В крайна сметка успях да си препиша пациентите, но в продължение на няколко минути беше доста напрегнато. Според нея всички пациенти, които влизаха през вратата на клиниката, бяха нейни — след като си тръгвам, трябвало да си намеря нови. От моя гледна точка моите пациенти си бяха мои. Вече бях установил терапевтични отношения с тях, познавах хроничните им проблеми и така нататък.

Почаках, за да се уверя, че няма да ми каже нищо повече.

— И това беше всичко?

— Не, стигнахме до съда. Съдия Гейтър очевидно не ни харесваше и двамата, но, общо взето, отсъди в моя полза и аз си запазих всички пациенти, с които вече се срещах.

— Защо смяташ, че Гейтър не ви е харесвал?

Пендърграс се изсмя кратко и горчиво.

— Да не ти е приятел?

— Не.

— Този надут стар пуяк ни правеше физиономии и казваше, че се държим абсурдно.

— И какво се случи после с нея? — попитах аз.

Пендърграс сви рамене.

— Не знам как да го кажа по друг начин, освен че после тя беше заклана като животно и провесена да умре.