Том Райт - Черните птици

Това беше обичайната му реакция, когато ме чуеше да пълня купичката му за храна, но точно в този момент можеше да означава само едно: Ел Ей беше пристигнала.

Отидох да светна навън и да отворя вратата. Тя вече беше излязла от белия си нисан и държеше малък куфар в едната си ръка и голям тъмносин калъф за дрехи в другата. Беше с джинси, червени обувки с връзки и старо кожено яке върху бежовия памучен пуловер. Когато влезе в антрето, остави куфара на пода и сложи калъфа за дрехи върху него. После отпусна ръце на раменете ми и се вдигна на пръсти, за да ме целуне по челото.

— Гледах те по телевизията, Бис — каза тя. — Наистина приличаше на неумолим отмъстител.

— Следващия път ще си облека тренча — обещах аз.

Ел Ей затвори вратата след себе си, като не обръщаше внимание на ехтящата тишина в къщата, хвърли якето си на дивана и се отправи към банята, като подхвърли:

— Първо пишкането, после приказките.

Изпратих я с поглед, забелязах няколко вълма прах под дивана, наведох се и ги улових с ръка, а после известно време се опитвах да ги изтърся в кошчето за боклук. Накрая се отказах и отидох в кухнята, за да си измия ръката на мивката.

Когато Ел Ей се върна, донесохме останалите ѝ неща от колата и ги оставихме в спалнята за гости. После тя ме накара да седна на дивана и улови ръцете ми в своите, за да прецени температурата им, разгледа ги и се взря в очите ми.

— Хвана ли вече кръстоносците?

— Работя по въпроса.

Тя ми нареди да изплезя език, огледа го критично и притисна пръстите на едната си ръка върху сънната ми артерия от лявата страна на шията.

— Продължаваш ли да не пушиш?

— Да.

— Как ти е кръвното? — попита тя.

— Сто трийсет и пет на осемдесет.

— Кога го мери?

— Миналия месец.

Тя кимна, не съвсем доволна от отговора, после вдигна Пес и пое на диагностична обиколка из къщата, която трябваше да бъде завършена и докладвана, преди да продължим с разговора. Първо кухнята. Пес доволно висеше от ръката ѝ като хавлия. Тя погледна в хладилника, намръщи се, затвори вратата и провери съдържанието на шкафа, в който държах зърнените храни. Ел Ей ме погледна.

— Ядеш ли ги наистина?

— Да — отговорих аз със сравнително чиста съвест.

Понякога наистина закусвах с овесени ядки.

— Аха.

Тя мина през спалнята ми и влезе в банята до нея, като провери сапуна и нещата ми за бръснене, а след това и шкафчето за лекарства. Когато излезе от банята, погледна леглото и провери какво имаше на нощното шкафче: спрей против хрема, романът на Ник Кейв, който бях прочел до половината, и стар малък пепелник от стъкло с логото на „Кока-Кола“, в който имаше десетина монети.

— Все още нямаш нужда от будилник — заключи тя.

Познаваше ме през целия ми живот и знаеше, че ако имам нужда от помощ, тя ще бъде да заспя, а не да се събудя. Накрая се върна във всекидневната, където остави Пес на дивана, провери кой канал беше включен на телевизора и ме смушка с пръст в стомаха.

— Все още няма признаци за истинска депресия, но нивото на серотонина ти е малко ниско — обяви тя. — Което е поправимо.

Тя отметна неконтролируемата си коса с ръка назад от лицето и ме изгледа строго.

— Но тук не е идвала жена поне от няколко месеца.

Във въздуха между нас като застоял дим увисна неизказаното „а ти ме излъга, че са били три седмици“. Понечих да възразя, но се спрях, когато забелязах изражението ѝ.

— Обикновено аз ходя у тях — отговорих вместо това.

Тя изсумтя в знак, че поне засега приема обяснението.

— Гладна ли си? — попитах аз.

— Не, жадна съм.

Тя седна на дивана до Пес, който се беше свил върху нейното яке и отново беше заспал, и извади цигарите си и малка златна запалка. Погледна ги за миг, после ги остави на масичката за кафе.

Отидох в кухнята и прегледах запасите си от различни напитки.

— Имам кока-кола, джинджифилова бира, обезмаслено мляко и ябълков сок — обявих аз, като нарочно пропуснах водката, канадското уиски, мексиканската бира „Дос Екис“ и американската „Шайнър“.

После зачаках.

— Може ли джинджифил с лед?

Изпуснах дъха, който бях затаил, налях питието на Ел Ей, взех една бира за себе си и се върнах във всекидневната. Настъпи уютно мълчание, докато отпивахме от напитките си. Най-сетне аз казах:

— Как върви между теб и Рейчъл в последно време?

Ел Ей се загледа в мехурчетата в чашата си и толкова дълго не отговори, че си спомних първите ѝ няколко седмици при Бабинка, когато не каза и една дума, и си помислих колко малко се променят някои неща с времето.