Том Райт - Черните птици

— Колко години разлика имахте с доктор Голд?

— Почти десет.

— Проблем ли беше това?

— Не особено, поне не за мен. Но Деб се притесняваше през цялото време. Непрекъснато намекваше, че е по-млада от годините си, правеше си пластични операции, изпробваше различни диети. Нали ги знаещ какви са.

— Кои?

Той ме погледна.

— Жените.

— Как се почувства, когато жена ти пое контрола върху твоята компания?

Той премигна и на челюстта му изпъкна един мускул.

— Това пък защо?

— Нали знаеш какво казват хората.

— Ами не знам как се очаква да се почувства един мъж, когато съпругата му отреже топките по този начин, по дяволите. Но си е така, наистина си беше опекла работата. Предполагам, че вече всички знаят.

Той сведе поглед към загорелите пръсти на краката си върху бледоморавия килим и тихо се оригна.

— Вероятно няма нужда да ти казвам, че историята е доста идиотска — казах му аз. — Самият факт, че си се подписал под нещо такова.

Той почервеня и пресуши бирата си на един дъх, преди да ме погледне.

— Подписването няма нищо общо с онова, което се случи между мен и Деб, човече. Истината е, че Деб ме наказа. Чисто и просто ме наказа.

— За какво?

Той направи гримаса, взе си още една цигара, запали я и вдиша дълбоко дима.

— Заради една мацка, с която се срещах. Една вечер Деб влезе в „Ланяпе“ и ме хвана с мацката, която точно ми беше бръкнала в гащите.

— И какво се случи после?

— Странното беше, че тя не избухна така, както можеше да се очаква. Просто охладня и се стегна. Все едно от очите ѝ излизаха лазери. Започна да повтаря разни думи като „предателство“ и „измяна“. Каза, че това било „слонът в стаята, за който не говорим“, каквото и да означава това. Било подигравка с нашите задължения един към друг. Накратко казано, тя вече нямала друг избор, освен да ме държи под око. Да поеме по-активна роля в компанията и да прекарва повече време с мен било единственият начин някога да си върне доверието в мен. Мамка му и доверието. Преди да се усетя, Джеф Файгъл започна да идва през седмица и да ми носи нови и нови документи за подписване — дялово разпределение, компенсационни пакети, гарантирани нетни приходи, равно участие във всичко и прочие, и прочие.

Той се разсмя пискливо и поклати глава.

— А това беше единствената вечер, в която реших да заведа онова момиче там.

Двамата мълчаливо обмислихме чутото. Най-сетне аз попитах:

— Искаш да ми кажеш, че тя ти е заложила капан?

— Откъде да знам, по дяволите? Но мога да ти кажа, че със сигурност би било в гадния стил на Деб.

— След като я няма, ще си върнеш ли контрола върху компанията?

Той смачка наполовина изпушената си цигара и се загледа в нея, преди да вдигне очи към мен.

— А ти как мислиш? — попита той.

Докато карах обратно към „Три“, извадих малкото найлоново пликче, в която бях прибрал дъвката на Джеймисън, проверих дали е запечатано както трябва и отново го пуснах в джоба на ризата си. Почти никога нямах чак такъв късмет, но евентуалното съвпадение на ДНК с пробите от местопрестъплението щеше да ни спести много време и неприятности, а човек никога не знае.

Следващият труп — с твърде тежки изгаряния, за да бъде идентифициран на място — се появи по-късно същата вечер.

Когато си тръгвах от „Три“, направих обратен завой пред вратата и слязох по стълбите, за да избегна тълпата от репортери, която се беше събрала до асансьорите. После отидох с колата до „Гладният алигатор“, за да взема две пици с речни раци за Джейна и момичетата. Оставих им храната заедно с една двулитрова кола и се върнах на „Ланшър“ точно навреме, за да хвана повторението на един стар сериал за двама агенти на ФБР, мъж и жена, които през цялото време бяха в командировка, никога не се усмихваха и винаги спореха за всичко. Най-често за НЛО. Тази вечер преследваха сериен убиец, който явно притежаваше свръхестествени способности, и назряваше конфликт. Отпуснах се на креслото и кръстосах крака.

Двамата агенти мрачно разглеждаха обезобразен женски труп на тъмна, съвсем пуста улица, която изглеждаше мокра, макар че не валеше. Пес се появи отнякъде, скочи на облегалката на креслото, от там се прехвърли в скута ми и се сви на кравай точно над коленете ми. После въздъхна, затвори очи и след няколко минути вече преследваше в сънищата си въображаеми плъхове — или каквото там се въртеше в невроните му, — а мустаците и краката му от време на време помръдваха. Изведнъж се събуди, главата му рязко подскочи нагоре, докато се ориентира към алеята, и измяука кратко и въпросително. Сякаш се взираше право през стената вляво от вратата.