Том Райт - Черните птици

Ким беше на единайсет, а майка ѝ на трийсет и три, когато загинаха. Уличен наркодилър на име Джеръми Тидуел беше отвлякъл семейната им киа, когато бяха спрели на светофара на връщане от партито на басейна за рождения ден на Ким, организирано от нейни приятелки. Шестнайсет часа по-късно семейство, излязло на пикник до езерото Фокс, беше открило изоставената кола, а един час след това заместник-шерифът беше открил и голите им тела. И двете бяха изнасилени, удушени и оставени в сексуални пози.

— Господи, не, Бис, не. Не. Не — прошепна Бо, а коленете му омекнаха.

Прегърнах го, за да не падне, заслепен от собствените си сълзи, и докато преглъщах камъните в гърлото си, успях да му кажа:

— Дръж се, човече, дръж се. Аз съм до теб. Просто се дръж.

Тидуел беше заловен още същия следобед в старото гробище на Спринг Роуд. На мястото все още нямаше цивилни, а униформените полицаи, които го бяха задържали, бяха проверили дали микрофоните на яките им са изключени, преди да изпратят един от тях лично да попита Бо и мен дали искаме да отидем при тях. Към този момент Бо трябваше да е в принудителен отпуск и не трябваше да носи оръжие. Всички знаеха, че не е правилно той да бъде на работа и да ходи въоръжен, и всички в управлението бяха готови да допуснат тази грешка. Така или иначе, никой нямаше сили да го погледне в очите и да му поиска пистолета, нито да го накара да се прибере у дома.

— Заподозреният е тук, господине — каза напрегнато един от униформените. — Искате ли вие да го задържите?

Убиецът беше облечен с тениска без ръкави, стари джинси с дупка на едното коляно и прокъсани маратонки. Подпираше се с гръб на стената и се опитваше да издърпа пред себе си две вейки от една лавровишна, сякаш можеше да се скрие зад тях. Беше слаб, със затворнически татуировки на свастики, черепи и дракони по целите ръце, стилизирани светкавици на SS отстрани на врата и рехава брада, която така и не беше успяла да покрие лицето му. Докато отбелязвах всички тези подробности, ясно видях какво ще се случи, но вече беше твърде късно, защото в същия миг чух как Бо извади пистолета от кобура си.

— Дай си малко време да помислиш, Бо — казах му аз. — Само за това те моля, просто си помисли какво правим тук, колега.

— Ей, човече, аз се предавам, не виждаш ли? — проплака татуираният наркоман. — Предавам се, човече. Не стреляй. Боже господи, не виждаш ли, че съм си вдигнал ръцете?

Мъжът плачеше и подсмърчаше, а по горната му устна се беше проточил сопол, който приличаше на червей.

— Не стреляй, човече.

Моето внимание беше приковано в Бо. Мускулите и сухожилията на ръцете му се издуваха под кожата като корабни въжета, докато стискаше служебния си глок, а по небръснатото му лице се събираха лъскави капки пот. Сякаш беше изсечен от сива скала и не помръдваше, откъснат от времето и пространството. Неговата вселена в този миг се състоеше само от него самия, Тидуел и пистолета .40 калибър, който беше насочил право в основата на носа на Тидуел. Униформените полицаи мълчаливо оглеждаха гробището, шосето и края на гората, само и само да не поглеждат към нас, а енергията на този миг беше толкова чудовищна, че изпълваше въздуха с миризмата на нагорещен метал.

— Бо — казах аз. — Недей така.

— Напротив, точно така — отговори тихо Бо и аз видях как цялата му воля се надига и се излива надолу по ръцете му към побелелите кокалчета и спусъка на неговия глок.

Познавах реакциите на Бо по-добре от моите собствени. Изкрещях му: „Зад теб!“, и в тази част от секундата, в която моят вик наруши концентрацията му и той неволно хвърли поглед назад през рамото си, аз се нахвърлих върху Тидуел. Финтирах с бърз ляв и после го повалих с най-добрия си десен, той падна и аз паднах върху него, като продължих да забивам този десен отново и отново, без никакво умение или прицелване, а само с груба сила, докато пред очите ми нямаше нищо друго освен Лин и Ким, мъртви като бели кукли в храстите.

— Ето така! — изкрещях аз и вече бях откъснат от останалата вселена точно като Бо.

Моята реалност се беше обагрила в цвета на артериална кръв, самото време беше замряло до абсолютна неподвижност и аз отново и отново, и отново стоварвах юмруците си в лицето на убиеца, докато натрошените кости на ръцете ми и на лицето на Тидуел не се показаха като кървави шипове през разкъсаната кожа. Отнякъде се носеше безнадеждното хлипане на непознат глас, който напомняше за дрезгавия рев на някакво люспесто същество от друга епоха, но тогава не можех да осъзная, че този мъчителен, сърцераздирателен звук излиза от собственото ми гърло.