Том Райт - Черните птици

Повиках подкрепления, когато видях на алеята тъмносиния мустанг на Бо с отворена врата. Той беше застанал до надгробния камък на жена си от розов гранит, облечен с измачкани бели памучни шорти, жълта риза с къс ръкав с петна от храна и кафе и развързани маратонки.

Набих спирачки до него, а Бо небрежно ми помаха с ръка. В другата си ръка държеше служебния глок и потупваше с него по бедрото си, като ме гледаше с крива усмивка. Не се беше бръснал от дни насам, а ципът на шортите му не беше закопчан. Беше потънал дълбоко във фалшивото усещане за кристална яснота, което идва с тежкото пиянство.

— Почакай — казах му аз, като излязох от колата. — Просто почакай, Бо.

Вече чувах първите сирени в далечината и с всичка сила се мъчех да пресметна разстоянието между Бо и мястото, на което се намирах в момента.

— Здрасти, Бис — каза ми той, вдигна пистолета и притисна цевта му под брадичката си. — И чао.

Трите метра, които ни разделяха, ми се сториха като светлинна година. Времето ни беше свършило. В коленете ми сякаш се врязаха парчета стъкло, когато се втурнах към него. Бо знаеше всичко за коленете ми. Но през всичките ни години заедно никога не ме беше виждал толкова силно мотивиран, както сега; може би имаше някакъв шанс да ме подцени. Може би щеше да усети ледения дъх на вечността и да се забави с натискането на спусъка, поне с половин секунда.

Нещо в неговото изражение в този микроскопичен отрязък от време ми подсказа, че той наистина се изненада колко бързо се приближавам към него. Но не бях достатъчно бърз, разбира се. Пистолетът гръмна в мига, в който се забих в него. Избухна розов фонтан от кръв, мозъчна тъкан и отломки от кости и тялото му се срина в ръцете ми, докато безнадеждно се опитвах да удържа мъртвата му тежест. Като идиот, който не иска да позволи на трупа да падне на земята.

Отпуснах се на колене, погледнах във вече празния хлад на очите му и се опитах да открия някакъв намек, някакво миниатюрно отражение на факта, че Бо и семейството му най-сетне отново са заедно. Искаше ми се да бъдат, желаех го с всичките си сили и трябваше да го разбера.

Не успях да се накарам да го повярвам, но и никога няма да се откажа от тази надежда.

Погледнах розовите листчета в ръката си, но вече бях спрял да ги чета, защото не ме интересуваше какво пише на тях. Нямах никакво желание да говоря по телефона или да общувам с репортери. Нямаше нито едно нещо, което да искам да споделя за това убийство, за разследването или за каквото и да било друго. Подхвърлих хартийките към бюрото си и видях как няколко от тях, понесени от въздушното течение, прелетяха над бюрото и паднаха на пода.

До мен се появи Бърти и ми подаде няколко листа с думите:

— Последната информация от разследването. Уейн ми каза да ти предам, че можеш да я откриеш и на уебсайта на управлението и вероятно това ще е добър момент да кажеш една кратка молитва за всички дървета, които отдават живота си, за да можем да разпечатваме разни неща на хартия.

— Уейн е казал всичко това?

— Не се съмнявам, че щеше да го каже, ако не му бях затворила телефона.

Хвърлих доклада на бюрото си и се заех да събирам разпилените съобщения от пода, като си мислех за какво се молят хората и какви отговори на молитвите си представят, че получават.

Църквата „Зайън Хоуп“ беше осветена отвътре и приличаше на китайски фенер на фона на притъмнялата гора зад Елъм Роуд, когато спрях да оставя Кат. На паркинга до страничния вход бяха спрели десетина коли, повечето от които стари и очукани като моята, а по средата се виждаше нов пътнически микробус, който приличаше на парче сватбена торта, оставено сред кифли от царевично брашно. Опитах се, но не успях да си представя каква среща се провежда вътре в момента, кой присъства и какво общо може да има Кат с това, докато гледах как тя се измъква от седалката и задържа вратата отворена.

— Лека нощ, Бискит — изпрати ми въздушна целувка тя.

— Лека нощ.

Когато ми се усмихна, затвори вратата и потъна в църквата, изведнъж осъзнах, че това е някакъв завършек, но формата и значението му все още бяха тайна за мен. И след като го разбрах, нощта стана по-пуста, отколкото си бях представял, че е възможно, а мракът беше по-гъст и по-абсолютен от всякога.

По-малко от четирийсет и осем часа след това чух гласа на отец Бийн по телефона, изострен от страх като нащърбена стомана:

— Днес виждал ли си Кат?

— Не, сър — отговорих аз.