Том Райт - Черните птици

Тя спря и се намръщи, без да откъсва поглед от зелевата салата.

— И сега какво, миличка?

Очите ѝ се вдигнаха, за да срещнат моите.

— И сега ще настане ад на земята.

Върнах се в офиса, грабнах няколко от розовите бележки за оставени съобщения, които се бяха натрупали по бюрото ми, и ги прочетох. Всички бяха от репортери, които искаха да им върна обаждането — от Хюстън, Лондон, Остин, Тел Авив и Далас. Взех още няколко и в добавка към тези, които се повтаряха от първата група, имаше три от Канада, по едно от Шривпорт, Бон, Мексико Сити и Литъл Рок, както и още едно, което не се разчиташе, но сякаш беше оставено от някой си Окаро от седмичник за обяви, издаван на Азорските острови. Начинът, по който беше загинала доктор Голд, вече беше общоизвестен факт и нейното убийство докосваше някакъв нерв, до който обикновените всекидневни убийства не достигаха, но журналистите не разполагаха с почти нищо друго освен информацията, че доктор Голд „очевидно е била разпъната на кръст“.

Липсата на сериозна информация беше принудила местните репортери да прибегнат до ретроспекции, коментари и всякакъв друг пълнеж. Част от всички тях беше посветена на мен самия, а един вестникар беше стигнал дотам да ме нарече „трагичен герой“ и „неумолим отмъстител“, който преследва всички убийци и изнасилвани заради онова, което се беше случило със съпругата и дъщерята на неговия партньор преди шест години.

Опитах се да си представя как точно трябва да изглежда един неумолим отмъстител, но стигнах само до образа на Снупи, издокаран в тренчкот.

Но това, което беше сполетяло семейството на Бо — и онова, което сторихме ние двамата с Бо след нещастието, — съвсем не беше подходящо за анимационен филм и аз нямаше как да отрека, че ме беше променило завинаги. Продължавах да виждам отраженията на лицата им навсякъде, в огледала и витрини или с крайчеца на окото си, сякаш все още не мога да си повярвам, че наистина ги няма. Джейна ми каза, че преживяването ме е променило, че съм станал по-малко чувствителен и по-суров от онзи човек, за когото се била омъжила.

— Нямам нищо против, когато сме в леглото, бейби — каза ми тя. — Но кога беше последният път, когато гледа някой женски филм заедно с мен? Вече дори не ядеш яйца, ако не са твърдо сварени.

И Джейна не беше единствената, която беше забелязала някаква промяна в мен.

— Точно за това говоря — отбеляза Монси.

Беше ме гледала през прозореца на залата за разпити, който имитира огледало от вътрешната страна, докато разпитвах пъпчив гимназист, когото бях арестувал, защото беше прострелял доведения си баща в сърцето с арбалет.

— Станал си адски кораво ченге — добави тя. — От най-лошите.

Бях работил по-дълго само с двама партньори през цялата си кариера. Бо беше единият, а другият беше Флойд Зито, който заслужава отделно внимание, защото притежаваше онази особена непредвидимост и заплашителна аура, заради която жените го харесваха, а случайните минувачи заставаха нащрек. Бо, с когото работехме в екип в продължение на шест години и половина, не беше такава звезда. Беше жилав, с дълги крайници, висок горе-долу колкото мен и притежаваше достатъчно бързина и координация, за да играе като стопер, но на пръв поглед приличаше по-скоро на човек, който си тръгва последен от плажа. Никога не бях срещал толкова безстрашен мъж като него. Освен това винаги играеше с прекалено високи залози; беше от онези хора, които си поръчват от най-лютите чушки на всяко ядене и си пазят червея на дъното на бутилката с текила за десерт.

В нощта, след като се бях постарал да ме прострелят за втори път през живота ми, се бях свестил достатъчно, за да го чуя как се моли — на висок глас и без да се срамува — до леглото ми в болницата:

— Господи, знам, че отдавна не съм се обаждал, но този тъпак е моят партньор, с когото вече почти свикнах, и имам нужда от него там навън, защото горе-долу може да се разчита на него да ми пази гърба, така че смирено те моля да направиш необходимото, за да му вдигнеш хемоглобина и да му свалиш белите кръвни телца, а ако можеш да направиш и нещо за коефициента му на интелигентност, така и така ти е паднал, също ще ти бъда много благодарен.

Съпругата му Лин, сдържана и внимателна, беше от уважавана фамилия от Аркаделфия. Беше истинска вълшебница в отглеждането на саксийни растения, цветни лехи и всичко друго, което расте. Обичаше операта и балета. Беше научила дъщеря им Кимбърли да свири на класическа китара, също като нея самата, да мисли с главата си и да се грижи за животните. Обичах сериозните разговори с Ким и импровизираните ѝ рецитали на китара всеки път когато беше научила някоя нова пиеса.