Том Райт - Черните птици

Неизмеримо по-късно униформените полицаи нахлуха в моя червен сън и ме сграбчиха. На следващия ден ми казаха, че се е наложило петима от тях да ме дърпат заедно, за да ме откъснат от него. Едва когато ме задържаха, те включиха микрофоните на яките си.

— Всичко е наред, сър, заподозреният е задържан — произнесе ясно единият в лицето ми.

— Задържан е, сър — каза ми друг. — Успокойте се — ние ще му сложим белезниците и ще повикаме линейката, за да прегледат и вас.

Както и:

— Заподозреният не биваше да оказва съпротива при ареста.

И още:

— Добре че успяхте да го неутрализирате, преди да нарани полицейски служители.

А Бо, подпрян на един надгробен камък от черен мрамор, повръщаше на сухо.

Тидуел оживя и беше осъден на смърт чрез инжекция. Присъдата му така и не беше изпълнена, защото шестнайсет месеца след като влезе в затвора „Хънтсвил“, където трябваше да дочака наказанието си, друг затворник го закла за една цигара със саморъчно изработено острие.

За Бо нищо вече нямаше значение. След смъртта на жена си и детето той говореше все по-малко и започна постепенно да се забавя — като човек, който се движи под вода. И макар че с всеки изминал ден все повече приличаше на мъртвец, не беше част и от обществото на мъртвите. Не искаше да говори с мен, нито да ме остави да му запиша час при Макс; вярата му, че съществува и друг свят освен този на мрака, в който живееше самият той, явно беше изгубена навеки.

След известно време започна да се опитва да се държи така, все едно се оправя.

— Добре съм, човече — казваше той. — Мисля, че започнах да се оттласквам от дъното.

Невероятно е как се изключва централният мозък, когато човек чува онова, което му се иска да чуе. А и, ако трябва да бъда съвсем честен, Бо наистина започна да се държи така, сякаш се завръщаше, сякаш намираше някакви опорни точки в този свят. Забелязах го за пръв път един ден, докато седяхме на верандата зад моята къща, пиехме бира и наглеждахме телешките гърди, които димяха на скарата. Току-що ми бяха махнали гипса и аз се опитвах отново да свикна да имам две ръце.

— Виждам, че още държиш онзи лодкозавър — обади се Бо.

— „Бъфордина“ — казах аз.

— Добре, „Бъфордина“. Сигурно си единственият човек на света, който е дал име на плоскодънна рибарска лодка.

— Ел Ей го измисли — казах аз.

— Е, това обяснява всичко — каза той. — И какво, изкарваш ли още това чудовище в езерото?

В гласа му имаше искрица живот, която не бях чувал отпреди убийствата.

— Не толкова, колкото ме карат Джейна и Ел Ей. Защо?

— Просто се чудех. Преди бях много запален, но от години не съм ходил за риба. Вече се съмнявам, че ще си върна мерака.

— Не искам да чувам, че си станал прекалено стар, Бо.

Той се усмихна.

— Прекалено стар? Не, няма такава опасност, човече.

Бо ми подари всичките си рибарски принадлежности — макарите „Шимано“, модерните въдици „Гарсиа“ от сплав на графит и борон, сонарното устройство и електродвигателя за маневри, както и всичките си блесни, туистери и воблери на обща стойност хиляда долара. Струпа всичко това в ъгъла на гаража ми един следобед след смяната, а в дъха му се усещаше достатъчно силен намек за бърбън, за да се замисля дали да не си погледна часовника.

— Все някой трябва да има някаква полза от тях — обясни ми той. — По-добре да си ти.

Мина почти цяла седмица, преди да разбера какво става. Бях се изтегнал на креслото, не мислех за нищо и в главата ми явно беше изплувала някаква лекция от Уводния курс по психология, която се беше свързала с разни други неща, включително и със зловещия календар, който изплува пред очите ми — и днешната дата, оградена в червено. Но не някакво обикновено червено, а червеното на прясна кръв. Днес беше първата годишнина от убийствата.

— Исусе Христе! — изкрещях аз и скочих от креслото.

Сграбчих телефона, за който вече знаех, че няма да свърши никаква работа, и трескаво се заех да набирам служебния номер на Бо в „Три“, домашния му телефон, мобилния и номера на сестра му, която живееше в „Шугър Хил“. Никой не отговори.

Изрових ключовете от джоба си и се втурнах през моравата към колата с най-добрата си имитация на спринт — Джейна го наричаше „неандерталски тръс“, — за да запаля форда и да отпраша към гробищния парк „Сипван“. Минах на червено през всички светофари по пътя към междущатската магистрала, излязох на нея и завих на юг по изхода за шосе 77, за да вляза с поднасяне на задните колела през портала на гробището, да профуча покрай величествения ангел, който стоеше на вечна стража над гроба на Джой Тероун, и да прескоча с колата направо през всички подредени островчета на мъртвите, за да стигна до гробовете на Лин и Ким под старите дъбове до оградата в източния край.