Том Райт - Черните птици

Кръвта бучеше в ушите ми, защото настроението му веднага се беше предало и на мен, като нервнопаралитичен газ.

— Не е ли с вас? — попитах аз.

— Не знам къде е, Бискит. Никой не я е виждал от вчера.

Затворих очи и отново си представих Кат. Тя се усмихваше и ми изпращаше въздушна целувка, но този път църквата „Зайън Хоуп“ зад нея вече не приличаше на китайски фенер на фона на мекото звездно небе, а беше лице на демон, което ми се хилеше от дълбините на мрака отвъд всеки мрак. Зад очите и озъбената му усмивка с рев се издигаха адски пламъци. Искаше ми се да попитам отец Бийн какво смята да прави и с какво мога да помогна, но устните ми бяха застинали, а езикът ми се беше вкаменил.

По-късно същата вечер и през целия следващ ден, когато все още вярвах, че са това, за което се представят, и се опитват да направят онова, което твърдят — и отчаяно исках да им помогна да открият Кат, — аз седях и разговарях с началника на полицията Джери Кастил и шериф Морис Фелоус в полицейското управление в центъра на града. Във въздуха се носеха тежките миризми на престоял цигарен дим, оръжейна смазка, мръсни крака и повръщано. Задаваха ми стотици въпроси, но с напредването на времето се концентрираха в няколко, които се повтаряха отново и отново, докато не стана очевидно, че според тях аз носех вината за изчезването на Кат.

— Прави ли секс с нея? — попита ме шерифът.

Аз наведох глава и ушите ми пламнаха.

— Да, сър.

Те поискаха да разберат колко пъти, къде и кога. После започнаха да ми задават въпроси, според които това не се беше случило наистина, поне не по този начин, по който го разказвах аз. Кат ме била отблъснала и това наранило моята гордост и ме разгневило. Може би съм я бил принудил, може би дори нещата били загрубели повече, отколкото съм бил искал. Може би било станало случайно. Те ме разбирали. По дяволите, всеки мъж би ме разбрал. И ми гарантираха, че прокурорът ще направи отстъпки, ако…

Вече започвах да си мисля за електрическия стол в Хънтсвил, да се питам колко волта ще трябват, за да ме убият, и дали наистина е вярно, че смъртта на електрическия стол е бърза и безболезнена, когато Дъсти, който слушаше през цялото време от един стол до стената, изведнъж се обади:

— Спрете.

Началникът на полицията вдигна ръка, за да го накара да замълчи, и отново отвори уста да каже нещо, но Дъсти го прекъсна:

— Казах ви да спрете, Джери. Не се шегувам.

Той се изправи.

— Ти също, Мо. Бискит, нито дума повече.

Дъсти нае Лукас Файн, най-богатия адвокат в окръг Рейнс, висок и слаб, с вид на свещеник, изпъкнали синкави вени на ръцете и буйна бяла коса, който нито веднъж не ме попита дали бях направил нещо лошо на Кат и дали не знаех какво се е случило с нея. Вместо това заговори за събиране на доказателства, валидни в съда, подбор на съдебни заседатели, процес, обжалване и Върховен съд, докато най-сетне не разбрах, че точно както и Джери Кастил и Морис Фелоус, той също вярваше, че Кат е мъртва и че аз съм я убил.

— Спокойно, синко — каза ми той. — Играта не е свършила.

— Но аз не съм направил нищо.

— Точно така.

Беше много тежко да ме обвинят за нещо ужасно, което не съм извършил — но беше сто пъти по-тежко да ме обвинят, че съм го направил на човек, когото обичам. И изчезването на Кат, заедно с онова, което се случи после, не беше просто тежко и ужасно, а невъзможно и то завинаги унищожи нещо в мен. Не знаех какво точно беше то, но никога повече не влязох в църква освен на специални случаи като сватби и погребения. Вместо това в неделя сутрин бях с Дъсти на двора с конете или на някой от малките водоеми за напояване, където се опитвах да уловя достатъчно сомове за вечеря, докато леля Рейчъл отиваше сама със своето волво на службата в Първа методистка църква в града. И не защото спрях да вярвам в онова, което хората наричат по-висша сила, а защото вече нямах доверие на никаква по-висша сила. Изгубих способността си да приемам нещо на доверие и когато ставаше дума за човешки живот, вече не можех да толерирам нехайство или твърдоглавие, независимо кой ги проявяваше — аз или Бог. Или началникът на полицията.

За пръв път си дадох сметка, че онова, което наричаха справедлива съдебна система, всъщност няма нищо общо със справедливостта, с вината или невинността и най-вече няма нищо общо с истината. А единствено с онази история, която се хареса най-много на адвокатите, съдиите и съдебните заседатели.

Което означаваше, че моята невинност нямаше никакво значение; вече ми бяха вдигнали мерника. С живота ми беше свършено. Щяха да ме екзекутират за нещо, което не съм извършил. Това откритие събуди в мен нова упорита жилка, за съществуването на която не подозирах, и аз взех твърдото решение сам да сложа край на живота си, дори да се наложи да се удуша с чорапите си, но да не им позволя да го направят.