Том Райт - Черните птици

В стаята настъпи тишина. Най-сетне Райдаут каза:

— Не искам да подлагам на съмнение детективските способности на никого — най-малко твоите, шефе, — но откъде знаем всичко това, по дяволите?

Разказах накратко какво бях открил при второто си посещение на местопрестъплението, като премълчах единствено резултатите от експеримента си с термометъра за месо, и завърших със следите по дънера на дървото, които бях забелязал.

— Следите са оставени от шиповете в долния край на стойката за лов на елени, която са използвали, за да се покатерят на дървото и да стигнат до напречната греда.

Уейн се прокашля и страните му пламнаха.

— Всички ги пропуснахме първия път — казах аз. — Бяха от другата страна на дървото, зад трупа, и почти не се забелязваха, ако човек не ги потърси специално.

Уейн наподоби нещо като кимване, но си остана почервенял.

— Само един ловец на елени може да има такава стойка — продължих аз. — Обикновено ги държат в каросерията на пикапа или в багажника на джипа, или в микробуса. Но като имаме предвид какво са планирали, най-вероятно е бил микробус. От онези, които нямат прозорци отстрани…

— Стандартното превозно средство за отвличания — каза Монси.

— А ти какво откри, Дани? — попитах аз.

Той отпи глътка вода.

— Започнах издирването си в безкрая на киберпространството. Два часа и половина търсих по всички ключови думи и комбинации, за които успях да се сетя. В крайна сметка се сдобих със синини на задника, но мога да твърдя без страх от възражения, че никой никога не е извършвал точно такова убийство по целия свят. Освен ако не смятаме случаите, когато жертвата е мъж с отрязана патка в устата.

— Тц — каза Монси и поклати глава. — Мафиотските убийства за назидание са съвсем друга бира.

Райдаут изсумтя и прелисти няколко страници от бележника си.

— В такъв случай нека да се върнем към настоящето. Цивилните граждани, които ни бяха изпреварили на местопрестъплението, се казват Майкъл Филип Хейбър, на шестнайсет години; Джоузеф Нийл Бейнс, на петнайсет години; Джон Алън Хейбър, на четирийсет и една, бащата на Майкъл; Дарил Люис Паскоу, на четирийсет и шест години. Нито един от тях не дъвчеше тютюн или дъвка, а резултатите от изследването за ДНК все още не са готови.

— Не ми звучат като римляни — отбеляза Монси.

— А как трябваше да се казват, за да ти звучат като римляни? — попитах аз.

Тя сви рамене.

— Нещо като Алфредо Лингуини или може би Шеф Боярди.

Първият беше анимационен герой, а второто име беше на компания за производство на сосове за паста.

Райдаут продължи:

— Майк и Джоуи се размотавали навън и се чудели какво да правят и случайно видели трупа, шашнали се и изтичали до къщата на Майк на юг от междущатската магистрала, за да разкажат какво са видели на баща му и на съседа Паскоу. Четиримата се върнали на местопрестъплението, след като инструктирали майката на Майк да се обади в полицията. Нито един от тях няма досие освен Паскоу, който е осъждан за шофиране в нетрезво състояние преди четири години след някакво коледно празненство в Лонгвю. Не успях да открия никаква връзка между Дебора Голд и никой от членовете, приятелите или съседите на семействата им.

— А какво мислят за евреите? — попита Монси.

— Според мен горе-долу същото, което мислят за адвокатите и проктолозите — не са луди по тях, но и без това не им се случва да се засичат толкова често по луксозни коктейлни партита. Ако питате мен, тук няма нищо.

— Мисля, че си прав — отговорих аз. — Колкото и да не ми се иска.

— И така — ухили се той, — продължаваме нататък. Логично е да се предположи, че извършителите са подходили по железопътните релси от северната страна, а не по шосето. На около двайсет и пет метра от местопрестъплението по склона има следи от трима или четирима души, които не са били дребни на ръст. Нека да предположим, че те са били нашите хора и са оставили превозното си средство някъде по-нагоре, където да не се вижда. Ако съм на тяхно място, ще осигуря периметъра, а след това ще изпратя двама да отидат да отвлекат докторката. Те се връщат по шосето, за да се приближат максимално до избраното място, преди да се наложи да я извадят от колата. На няколко километра по протежение на железопътната линия на север от местопрестъплението има три места, на които може да се излезе с кола до релсите. Следващото е чак на половината път до Тексаркана. Много път е, за да се измине пеша по релсите в тъмното под дъжда, така че залагам на първия или втория железопътен прелез. Настилката там е от чакъл, така че не остават следи. Събрахме цял чувал фасове и кутийки от безалкохолни напитки, но по тях няма никакви пръстови отпечатъци, които да можем да използваме за нещо, а резултатите от ДНК анализа все още не са готови. От южната страна има множество подходящи места за достъп. Черният път успоредно на релсите е залесен почти до подпорната конструкция, но в тази посока релсите не се отдалечават на повече от трийсет метра от шосето. Освен това защо да подхождат от южната страна и да подминават избраното място, а после да се връщат до него?