Том Райт - Черните птици

В съзнанието ми изплуваха въображаеми заглавия във вестниците: „ПОЛИЦИЯТА Е ЗАМЕСЕНА?“, „УКРИВАНЕ НА ДОКАЗАТЕЛСТВА“, „ДОКЪДЕ СТИГА КОРУПЦИЯТА?“.

— Не знам за вас — обади се Уейн, — но аз никога нямаше да се сетя за това последното.

Хвърлих доклада на бюрото си.

— Поне ще ни бъдеш под ръка, когато сме готови да те закопчаем — отбеляза Монси.

Аз погледнах към Райдаут.

— Нали не говориш насън?

— Не, защо?

— Просто се сетих за социалния ти живот напоследък.

Той ме изгледа неразбиращо в продължение на няколко секунди, докато се сети какво имам предвид.

— Не се тревожи, шефе. Тези устни, на които не може да устои нито една жена, са запечатани като с восък, когато съм в страната на сънищата.

— Добре — казах аз.

— Някой има ли нещо друго?

— Какво означава „нещо“?

— Какво означава „друго“?

— Смятат ли се хемороидите?

Изправих се, протегнах се и с усилие на волята си наредих да спра да стискам зъби. Ел Ей веднъж ми беше казала, че основната част от работата по защитата на егото се изнася от игнорирането на проблемите. Нямах никаква причина да се съмнявам в това. Игнорирах купищата съобщения на бюрото си, излязох от кабинета си и отидох в стаята за почивка, където си взех кутийка доматен сок и се приближих до дъската за съобщения. Откъснах от нея няколко десетки стари разпечатки, бележки и разнообразни други боклуци и ги хвърлих в кошчето за боклук до стената, за да разчистя достатъчно място на дъската. После подредих на нея думата „глоуен“ с червени, жълти, зелени и сини кабарчета. Погледах я в продължение на една минута, но не ми хрумнаха никакви нови идеи, така че ги подредих по друг начин — във формата на буквата „Т“ с увиснали краища на напречната черта, — но отново не получих никакво вдъхновение. Накрая се опитах да подредя ръката с чука, но не ми стигнаха кабарчетата и се отказах.

В този момент вниманието ми беше привлечено от малкия телевизор на плота. Цяла сутрин новинарските емисии непрекъснато излъчваха едни и същи кадри от сградата на съдебната палата и местопрестъплението, но точно в момента показваха мен, докато стоях на тротоара пред сградата и се опитвах да отговоря на някакъв въпрос за разследването. Изглеждах отпуснат и обезкуражен, а освен това не ми хареса как звучеше гласът ми. Зачудих се дали във факултетите по телевизионна журналистика нямат специални упражнения, на които да ги обучават да монтират записания материал по такъв начин, че репортерите да изглеждат дръзки и интелигентни, а хората като мен — малоумни. После за миг ми се стори, че долових някаква странна, непозната миризма — смес от индийски коноп, тютюн и може би някакъв химикал, — и се огледах, за да видя откъде идва, но миризмата изчезна толкова светкавично и безследно, че в крайна сметка я отписах като поредното дребно и безполезно проявление на моето „късовидство“.

Върнах се на бюрото си, отворих на „Психолози“ и намерих два номера за доктор Порфирио Бенавидес — служебен и домашен. Набрах служебния.

— Професионални кабинети — каза женски глас.

Беше също толкова спокоен и дружелюбен, колкото женският глас в научнофантастичните филми, когато обявява, че космическият кораб ще се саморазруши след осемнайсет секунди. Спомних си как изглежда жената на рецепцията, но не можах да се сетя как се казва.

Представих се и тя обеща да накара Бени да ми се обади в паузата между двама пациенти.

Докато чаках, прочетох биографичната информация от досието на Дебора Голд. През последните десет години беше давала интервюта по медиите на теми, за които предполагах, че са обичайни за специалист като нея: „Как да се справим с празничната депресия“, „Как да говорим с децата си за секс“, „Възстановяване след развод“. Освен това беше изнасяла лекции в университета като гостуващ преподавател, но не и в скоро време. За нея работеха двама асистенти с магистърски степени по медицина. Според това, което ми беше разказвала Ел Ей за медицинската практика на психолозите, двамата най-вероятно вършеха повечето действителна работа в кабинета на доктор Голд.

Преди тях беше имала партньор в практиката, Марк Пендърграс, в продължение на две години и половина. Доктор Пендърграс беше родом от Хюстън, разведен, с две големи деца, който беше напуснал съвместната практика по-рано тази година и в момента работеше в системата на федералните затвори. Познавах го, но не знаех кой знае какво за него.