Том Райт - Черните птици

— Обаждам се заради мама — каза Кейси с великанска театрална въздишка. — Нали я знаеш каква е…

Представих си как върти красивите си очи и си помислих — какво ли е да не се съмняваш, че Вселената не може да ти навреди, а всички освен теб самата са действащи идиоти. Това, като се замисля, беше почти идеалният огледален образ на моето разбиране за света, от което никак не ми стана приятно.

— Мисля, че да — отговорих аз.

Зарових се в най-горното чекмедже на бюрото, докато не открих една химикалка „Бик“.

— Какъв е проблемът? — попитах.

— Вече не знам какво да я правя, тате.

Чух как дъщеря ми се стовари на въртящия стол до телефона, преди да продължи:

— Толкова е ретро! Само ѝ казах, че искам да отида в „Шапката“ с Марли и брат ѝ този петък, нали се сещаш, за една кока-кола или нещо подобно, и тя беше…

— „Обади се на баща си?“

— Аха.

— За да ме попиташ дали можеш да отидеш в „Неоновата шапка“.

— Само двете с Марли, татко. И брат ѝ Джейсън.

Марли работеше заедно с Джейна в „Килн-Роа“ и беше приятелка на Кейси. Беше на двайсет и няколко и винаги беше замесена в някаква бъркотия. Последно беше разведена и аз по една случайност знаех, че от време на време си пазарува от един дилър на трева, който беше под наблюдението на кварталния патрул. За Джейсън не знаех нищо, но можех да си го представя: затворнически татуировки, конска опашка, може би тесен черен потник с бял череп на гърба.

— Там не искат ли лична карта? — попитах аз.

— О, татко.

Добре де, това беше идиотски въпрос.

— Петък вечер ли каза, скъпа?

— Да, татко. Това е следващият ден след четвъртък.

— Ей, знаеш ли, това всъщност не е никак лоша идея. Някои от момчетата от управлението също се канеха да ходят там. Може да дойда с тях.

— А?

— Да, колкото повече си мисля, толкова по-добре ми звучи. Може да резервираме една от онези големи маси до дансинга. Да виждаме и да ни виждат.

— Ами…

— Петък вечер има караоке, нали?

— Ъ, татко…

— Ето какво ти предлагам: съгласен съм, ако двамата с Дани изпеете „Whiskey River“.

— Татко…

— Марли и Джейсън могат ли да пеят?

От другата страна на линията настъпи мълчание. После Кейси въздъхна от дъното на душата си и каза:

— Работата е там, тате, че всъщност не съм сигурна дали ми се ходи. Стефи и Сара искаха да дойдат на гости и да останат вечерта, нали се сещаш, с пица и всичко останало. Пък и братът на Марли наистина е малко странен.

— Сигурна ли си, Кейси?

— Ами, да, така си мисля. Даже съм сигурна. Можем да си вземем филми под наем, наистина.

— А мама съгласна ли е?

— Да, няма проблеми. Даже каза да си вземем сладолед и кока-кола за пицата.

— Ами добре, щом си сигурна. Ще ни липсваш, миличка.

— И ти, тате — ето, мама иска да говори с теб.

Чух как слушалката премина от ръка на ръка.

— Явно ви дължа една услуга, господин полицай — каза Джейна, когато Кейси вече не можеше да я чува.

— Винаги се радвам да защитавам и да служа — отговорих аз.

Затворих телефона и видях Монси и Райдаут, които прекосяваха общото помещение на път от гаража. Монси държеше обичайната си кутийка спрайт. Бяха ходили да говорят с Анди Джеймисън и сигурно идваха да докладват.

— Имате ли нещо за мен? — попитах ги, когато се приближиха.

— Докладите ще бъдат на бюрото ти четвърт час преди да се стъмни — отговори Райдаут и пъхна в устата си една дъвка „Джуси Фрут“. — Но отсега мога да ти кажа, че ми харесва за заподозрян. Всеки мъж, който ходи на студено къдрене, трябва да е виновен за нещо.

— Тц — каза Монси. — Този е истинско лайно. Ако беше решил да убие жена си, сигурно щеше да наеме банда колежани да го свършат — такива като него, с мокасини без чорапи. Те щяха да прецакат работата и всички щяха да отидат право в затвора.

Тя се отпусна на стола пред бюрото ми и отвори безалкохолното. Погледнах първо единия, после другия. После попитах:

— Това ли е?

— Съгласието не е лесно в тези трудни времена — отвърна Монси и надигна своя спрайт.

Забелязах, че лампичката за интеркома на телефона мигаше, и натиснах бутона. Търсеше ме Оз, който искаше да отида в кабинета му.

— Какво имаме дотук за Голд? — попита ме той, когато седнах срещу него.

Разказах му какво сме разбрали и какво не, като започнах с доклада от лабораторията и завърших с „глоуен“ и мистериозната поредица от цифри, но пропуснах собствените си драсканици.

Оз написа думата — ако изобщо беше дума — в бележника на бюрото си със златната си писалка, а след това ме накара да му повторя цифрите и ги написа под буквите, като ги подчерта на съответните места. После погледна бележника си и отсече: