Том Райт - Черните птици

— Любимата ми е — казах аз.

— Ai — възкликна той по мексикански.

Всъщност отиваха на Кей 27 за прочутото им меню „Сом на корем“.

Разбрахме се да се видим в кабинета му на следващия ден и аз затворих телефона, като си представях как двамата със съпругата му отиват към езерото като влюбени тийнейджъри с реставрирания му корвет модел ’67 в червено и бяло, без да мислят за римски конници или замразени глави.

Подписах се на последните доклади, които ми беше донесла Бърти, и върнах обаждането на Кас Сиганейро от „Газет“. Тя беше истински репортер единак от старата школа със страховита репутация, на която никога не изневеряваше. Не задаваше празни въпроси и сега си беше наумила да открие нещо. Въпреки това — макар и да не смятах, че е добра идея да ѝ го казвам — аз винаги я бях харесвал и се бях убедил, че мога да ѝ вярвам. Доколкото човек с моята професия можеше да има доверие на който и да е репортер. Беше умна, но не злоупотребяваше с това, през повечето време беше приемливо честна и наистина държеше да си свърши работата както трябва. Мисля, че в замяна тя също ми вярваше, доколкото един репортер може да има доверие на когото и да било. Причината поне отчасти беше, че се опитвах да не я прецаквам. Което ми позволяваше да я послъгвам, когато ми се наложи, и половината пъти ми се разминаваше. Когато ме попита какво ново има по случая, ѝ казах, че засега няма почти нищо, но тя ще бъде първият човек, на когото ще се обадя, когато се появи.

Кас ми обясни какво да направя, за да се покажа на монитора на нейния компютър, а тя — на моя, и за моя изненада се получи още от първия път. Когато се увери, че я виждам, тя ми показа среден пръст — обичайното предупреждение от нейна страна, че няма време за празни приказки и всичко, което си кажем, се смята за официално. Беше с очила с тъмни рогови рамки и бяла туристическа риза с къси ръкави; лицето ѝ беше все така въздълго, привлекателно и скептично, каквото го познавах от снимката, публикувана във вестника до нейните статии. Беше отслабнала с няколко килограма и беше направила нещо ново с косата си. Промените ѝ придаваха по-сериозен вид. Наместих се, така че лицето ми да застане по средата на екрана.

— Не си доспиваш — отбеляза тя.

— Може и да си права — отговорих аз. — Но имам нужда от нещо.

— Бъди по-нежен, скъпи — каза ми тя. — Не съм в настроение.

— Сигурна ли си, че наистина искаш точно това?

— О, истински мъж. Така може би ще е дори по-добре.

— Първо ми кажи дали разполагаш с нещо за доктор Голд, което да ми свърши работа.

— Не особено. През годините е водила малки войни с всякакви хора, други психолози и прочие. Доколкото разбрах, от гледна точка на бизнеса е имала златни ръце. Давала ни е няколко интервюта за неделната притурка, а и сам знаеш за съдебните процеси, в които е участвала като експерт. Но си мисля, че работата по тази линия е намалявала. След като се яви един-два пъти в техния съд, съдиите като цяло не са се обаждали повече на нея.

— Какъв е проблемът?

— На първо място, просто не им е била симпатична. А и не са вярвали на свидетелските ѝ показания. Някои от тях мразят всички експерти по принцип. Обикновено са същите, които обичаш да вбесяваш и ти самият, така че си избери когото искаш. По каква версия работиш? Отмъщение? Линчуване?

— Много е рано за версия.

— Ченгетата винаги работят по няколко версии.

— Не и аз, поне засега.

— Добре, записвам си: „не страда от преждевременна версикулация“. Има ли нещо друго?

— Да, разкажи ми за всякакви хейтъри, паравоенни организации, анархисти и други подобни, за които сте чували в последно време. Имам предвид такива, за които не сте писали в новините и ние не сме разбрали за тях.

— Говориш за сериозна работа с мишката. Ще имам нужда от малко повече време и определено ще се наложи да ми върнеш тази услуга.

Бърти остави една нова купчина доклади, документи и формуляри в кутията на бюрото ми и вдигна три пръста.

— Здравей, Бърти — каза Кас.

Бърти погледна монитора на компютъра ми.

— Здравейте, госпожице Сиганейро.

— Имаш толкова време, колкото ти трябва — казах аз на Кас. — Стига да не е повече от десет минути.

— Майната ти.

Натиснах бутона, за да се свържа с трета линия на телефона. Обаждаше се Кейси, която беше на ръба да изпадне в истерия.

— Татеее?

— Да, скъпа.

Завъртях се на стола, за да стигна до документите, които ми беше донесла Бърти, и да потърся някаква химикалка, в която все още има мастило.