Том Райт - Черните птици

— Нищо не ми говори, по дяволите.

— И на мен — подкрепих го аз. — Но продължаваме да работим по въпроса.

— Тя беше омъжена, нали? Както знаеш, аз съм от старата школа и на ваше място хубавичко щях да огледам съпруга за всеки случай. Мислиш ли, че може да е той?

— Не знам, но нейната смърт е голям бонус за него. Тя е държала контролния пакет на неговата компютърна компания. А сега цялата компания остава за него.

Оз повдигна вежди, но не каза нищо. Вместо това взе кафето си и отпи една глътка от него.

— Изпратих Монси и Райдаут да го разпитат — продължих аз. — Но те не са съгласни, че може да е той. Затова ще отида да говоря лично с него.

— Някакви други идеи? — попита Оз.

— Прекалено много — отговорих аз. — Някой от семейството, някой друг психолог, някой антисемитски култ, някой бивш пациент, скинарите, маниаците на тема края на света, дори ку-клукс-клан. Опитвам се да съкратя списъка.

Той разсеяно кимна, остави чашата на бюрото си и подхвърли:

— Тази сутрин пак ми се обади Дуайт Хейзън.

— Какво искаше?

— Говореше така, все едно си е напълнил устата със захарен сироп, и всъщност не каза нищо, за което да се хванеш, но ако изобщо съм разбрал какво имаше предвид този кучи син, то беше да оправим тази работа с Голд, защото иначе ще хвърчат топки.

Оз не изгуби нито своето, нито моето време да уточнява за чии топки ставаше дума. Дори Хейзън не разполагаше с толкова влияние, за да навреди на Оз, но аз бях съвсем друго нещо. Не се случваше за пръв път някой политик, който постоянно говори за извършени арести, да няма какво толкова да каже за обвиняването на правилния човек.

— Изборите са чак след една година — казах аз. — Как може да мисли толкова напред?

— Покажи ми един политик, който да прави нещо друго, освен да брои гласове — отвърна Оз.

— Значи не му трябва нищо друго, освен някой да отнесе присъдата — уточних аз, макар че нямаше нужда.

Оз кимна, без да отговори.

— Имаше ли някого предвид?

— Не ми каза.

Двамата се замислихме за миг.

— Да не ми предлагаш да го направя така, както иска, Оз? — попитах го аз. — Да намеря изкупителна жертва?

— Не. Да не би ти да ми го предлагаш?

— Не.

— Ти колко време си се боксирал всъщност?

Забавих се една секунда, докато сменя предавката.

— Няколко години в училище, а после за малко в полупрофесионалната лига.

— В коя категория?

— През последната година средно тежка.

— Губил ли си мач?

— Веднъж, заради аркада. В четвъртия рунд срещу един тип, на когото му викаха „Главата“. Удари ме с глава във веждата, но съдията не го видя.

— Плащали ли са ти за мач?

— Не много.

— Дай да ти видя ръцете. И от двете страни.

Вдигнах двете си ръце, първо с дланите към него, после обратно.

— Доста са смачкани, особено дясната. Прилича на чувал, пълен с орехи — отбеляза той. — Колко време беше в гипс след онази история на гробището — пет, шест седмици?

— Горе-долу, защо?

— Щеше ли да го убиеш онзи?

Спомних си за голите тела на Ким и нейната майка на брега на езерото Фокс. Спомних си и за мозъка на Бо, пръснат по тъмнозелените листа на дъба, една година по-късно.

И разбрах какъв е отговорът, независимо дали ми харесваше или не.

— Аха — потвърдих аз. — Най-вероятно.

Оз отново кимна.

— Едно от момчетата, които са те издърпали от него, после ми каза, че са искали да те оставят да го довършиш, но някои от тях не са можели да гледат какво му причиняваш.

Аз не отговорих. Оз хвърли поглед навън през остъклената част от стената до вратата на кабинета си.

— Я виж ти — каза той и изражението му се проясни. — Явно са пристигнали новобранците.

Обърнах се и видях Кейси и Джордан, които прекосяваха общото помещение на път към нас. И двете бяха с пластмасови баджове, на които пишеше „Посетител“.

— Не сте ли на училище, млади госпожици? — попита ги Оз, когато влязоха в кабинета му.

— Здравейте, господин Роял — каза Кейси и си извади телефона. — Имаме практика.

Тя снима първо мен, а после и Оз. Обърна се и направи още няколко снимки на общото помещение.

— Какво става, момичета? — попитах аз.

— Искам да докладвам нещо — отговори Кейси, като продължаваше да снима бюрото на Оз и фотографиите по стената на кабинета му. — Но освен това ще ми пишат шестица по социални науки, ако направя презентация.

Тя ми се усмихна подозрително широко.

— Ти си презентацията.

— Ще ме показваш в училище?

— Идеално — каза тя и отново ме снима, а после ми показа снимката на телефона си. — Кажете ни, господин лейтенант, за колко време може да се научи човек да стане полицай като вас?