Том Райт - Черните птици

При разпита той отказа да отговори къде е бил и какво е правил между предявяването на обвиненията срещу него и пристигането си в гробищния парк „Силван“. Примирих се с вероятността никога да не разбера какво точно се беше случило, включително и как се беше озовал окован за ангела.

Видях го още два пъти. Първата ни среща беше в съда, където той оспорваше законността на задържането си. Аз бях там, за да свидетелствам по делото за обжалване на един по-стар случай, и двамата се засякохме в коридора пред съдебната зала. Въпреки усилията на неговия адвокат да го отмести от пътя ми, в продължение на няколко секунди се озовахме лице в лице — достатъчно за него, за да ме изгледа презрително, и за мен, за да развия абсолютна сигурност за нещо.

Открих Рик Харт в тоалетната на третия етаж.

— Вдигни си ципа и слушай, Рик. Хейзън е убил Джой Доун Тероун. Не ме питай откъде знам за това. Просто знам. Сега остава само да го докажеш.

Последва разследване, при което бяха открити достатъчно доказателства за предявяване на обвинение и адвокатите на Хейзън влязоха в отчаяна битка, за да го предпазят от необходимостта да даде ДНК проба по убийството на Тероун. Но загубиха.

Втората ни среща беше в „Три“, където го посетих в килията му на четвъртия етаж. Беше блед и небръснат, но не се беше предал.

— Сигурно си мислиш, че си направил голям удар, нали? — попита ме той.

— Ти ми кажи.

Той се взира в мен в продължение на няколко секунди, като дишаше тежко.

— Защо дойде тук?

— Не съм сигурен — отговорих аз. — Исках да те разгледам хубаво, след като вече знам кой си в действителност. И може би да чуя какво казва човек като теб, когато го пипнат веднъж завинаги. Или може би само да те погледна в очите и да ти кажа нещо, което вече си знаеш — дотук беше с малките момичета. ДНК пробата ще бъде краят за теб.

— Откъде си толкова сигурен, че ще ме осъдят на смърт?

— Не съм — казах аз. — Но надеждата умира последна.

— Интересно кой го казва — отбеляза Хейзън, като се опита да се усмихне цинично. — Винаги си твърдял, че си против смъртното наказание.

— Така е — съгласих се аз. — От друга страна, понякога човек трябва да проявява известна гъвкавост.

— Знаеш ли, винаги съм ненавиждал атлети като теб, Бонъм. Винаги печелите и момичетата, и вниманието на пресата. Все едно сте някакъв Божи дар за скапания свят. — Той стовари юмрук върху бедрото си. — За какъв се мислиш, по дяволите?

— За никакъв — отговорих му аз. — Но въпреки това ще бъда там заедно със семейство Тероун, когато ти поставят смъртоносната инжекция. Потърси ме. Аз ще съм този, който ще седи на стола на Джой Доун.

В деня, в който историята свърши — като се превърна в друга история — Дъсти ни чакаше на портала на „Летящото С“. Изглеждаше в също толкова добра форма, в каквато беше, когато аз все още бях в гимназията. Подпираше се с кръстосани крака на решетката на стария си кафяв додж с двойно предаване под слабото слънце на късната есен, която се превръщаше в зима, и държеше димяща чаша кафе в единствената си ръка. Облечен със синя работна риза от дебел памук, избелели джинси, ботуши и черна каубойска шапка „Резистол“, която беше понесла много природни стихии, той изглеждаше като риба във вода — съвършена илюстрация на фермера, който работи от седлото на коня си. До него стоеше Джолан, жълтият лабрадор, и розовият му език беше увиснал, докато двамата гледаха как колоната от превозни средства постепенно намалява скоростта и отбива от шосето.

Колите минаха една след една под арката от ковано желязо и се изравниха с него, като хрущяха с гумите си по чакъла: две патрулки, пълни с щатски шерифи, големият шевролет блейзър на съдебния лекар, „Бъфорд“ — аз бях зад волана, а до мен седяха Ел Ей и Зито — и два служебни пикапа, единият от които беше с двойно предаване и теглеше след себе си голямо ремарке, на което беше багерът. Когато всички спряхме, Дъсти си размени няколко думи с шофьорите на двете патрулки, а после тръгна покрай всички коли, следван от Джолан, като кимваше и казваше по нещо на всеки. Джолан вежливо размахваше опашката си по три пъти на всяко спиране. След като огледа ремаркето, Дъсти се върна обратно до моя прозорец.

— Здрасти, Бискит. Лий Ан.

— Здравей отново, Дъсти — каза Ел Ей.

— Здравей, момиче.

Опашката на Джолан вече махаше непрекъснато и кучето се беше ухилило до уши.

— Държиш ли се, синко? — попита ме Дъсти.

— Май да, благодаря — отговорих аз. — Дъсти, това е Флойд Зито, стар боен другар. Зито, това е Дъсти Роудс.