Том Райт - Черните птици

— Има няколко съвпадения — каза Кевин. — Но не е това.

— Остават седем възможни комбинации — казах аз. — Пробвай със следващата.

Той опита друга комбинация, с която не извади късмет, и още една, със същия резултат. На четвъртата комбинация — две букви назад по клавиатурата и една напред по азбуката — големият списък отново започна да се извърта през екрана, но този път инициалите просветваха един след друг, без да спират.

— Еха — каза Кевин и пусна мишката.

Инициалите продължиха да мигат.

— Еха, еха, еха.

Той не откъсна поглед от екрана, докато не стигнахме до края на списъка и не се върнахме в началото.

— Раз, два, три и готово — каза той.

— Така ли ти изглежда? — попитах го аз.

Той се обърна с усмивка към мен.

— Точно така ми изглежда. Мигащите инициали са съвпадения — по едно в общия списък на пациентите за всяка комбинация от списъка на Къчел. Съвпадат сто процента. С други думи, точно в целта. Открихте го, сър.

— Можеш ли да ми го разпечаташ? — казах аз.

— Мога да ви го изпратя на телефона, ако искате.

— Предпочитам на хартия — казах му аз. — Направи ми тази услуга.

— Вие сте шефът — каза Кевин и принтерът започна да шуми. — Хайде на мъртвите дървета.

Той ми подаде листата, а Ел Ей ме наблюдаваше, докато ги преглеждам, и аз усетих как следи дишането и пулса ми. Познавах някои от тези хора, разбира се, или поне знаех кои са. Един собственик на автокъща. Един собственик на зала за боулинг. Един от членовете на училищния съвет, който винаги вдигаше много шум. Двама лекари от поликлиниката в Хеброн, съпруг и съпруга. Дуайт Хейзън, който ме беше уволнил и сега се опитваше да ме вкара зад решетките.

С усилие продължих надолу по списъка и си спомних за стилизираното „Т“, за което не можех да спра да мисля — онова „Т“, за което се оказа, че не е буква или изображение на кръст. Истинското му значение за мен сега беше на седмия знак от зодиака. Везни — символът на справедливостта, правото, баланса и хармонията.

Девета поред в списъка беше една шифрована комбинация от инициали, за която не ми трябваше преводът на Кевин. PSF — които с хода на коня по клавиатурата и азбуката се превръщаха в JQT. Дж. К. Т.

Инициалите на човека, който дърпаше конците на всичко.

Карах на запад по междущатската магистрала под студеното сиво небе. Не виждах преминаващите километри и се опитвах да не мисля и да не си спомням. Но не можех да не мисля, разбира се. Разсъждавах защо някой умира, а някой остава жив и защо някой става предател. Питах се дали нещо хубаво във факта, че си човек, наистина си струва всичката болка, загуба и тъга в живота. Питах се колко хора продължават да живеят и да чувстват не защото животът им е хубав, а защото вярват, че го дължат на някого — на близките си, на Бог, на кармата си. Спомнях си други есени, които бях виждал, слънчевата светлина на други дни и лица, които никога повече нямаше да видя. Спомнях си един живот, в който все още си мислех, че разбирам света и знам какво да очаквам от него.

Излязох на шосе 14, минах по надлеза и направих обратен завой в локалното, за да продължа по Хюстън Роуд до офис сградата от червени тухли, не по-голяма от частен дом, която се намираше в средата на половин акър зелена площ на запад от окръжния съд. До входната врата беше паркиран тъмнозелен шевролет събърбън, който познавах добре, а до него — старо сиво беемве и бяла тойота корола на четири-пет години.

Влязох и продължих покрай елегантните мебели, изобилната стайна растителност и лъскавите списания в чакалнята, където беше рецепцията.

— Ъъъ, лейтенант Бонъм, той е…

Не ѝ обърнах внимание, а отворих тежката врата от махагон с месингови орнаменти и влязох в кабинета на Джони. Той ме погледна за миг. Беше свалил сакото и ръкавите на ризата му бяха навити. Той остави молива върху синия бележник пред себе си толкова внимателно, все едно беше детонатор. Клиентът му — оплешивяващ мошеник на средна възраст, с проблясващи златни синджирчета сред гъстите черни косми под отворената си яка, още злато по пръстите и китките и избръсната до синьо мафиотска мутра, който приличаше на собственик на евтина автокъща за коли втора ръка или стриптийз бар — се обърна да ме погледне.

— Извинете ни — казах му аз.

— Я чакай малко — завъртя се още малко назад на стола той и започна да си поема въздух и да си придава застрашителен вид.

— Не, ти ще почакаш — заявих му аз.

Той ме погледна в очите и след миг-два се отпусна обратно на мястото си.