Том Райт - Черните птици

— Остави ни, Майк. Всичко е наред — каза Джони.

Изражението на лицето му отразяваше ужасяващия мащаб на лъжата, която беше изрекъл току-що.

Физически продължаваше да изглежда страхотно. Коремът му беше стегнат и не беше качил повече от седем килограма над теглото, на което играеше футбол в гимназията. Но в лицето му имаше нещо мрачно, а в очите — нещо мъртво. Разпознах го едва сега, но то винаги бе стояло там.

Гангстерът си излезе с потиснато самочувствие. Джони се усмихна накриво и ми направи знак да седна. Седнах.

— Винаги си имал железни топки — каза той.

Не отговорих.

— Имам предвид, че идваш с голи ръце, а срещу теб седи човек, за когото се предполага да знае деветдесет и девет различни начина да те убие с кламер.

Продължих да мълча. Той си пое дълбоко въздух и го изпусна.

— Благодаря ти, че не изпрати някой друг, Бис — каза той.

— Аз съм безработен, Джони — отговорих му аз. — Но трябва да знаеш, че ще дойдат други.

Джони разсеяно кимна и сведе поглед към червената си копринена вратовръзка.

— Защо нося това шибано нещо в собствената си кантора?

Той разхлаби вратовръзката си и разкопча най-горното копче на бялата си риза.

— И без това всичко е представление, човече. Би трябвало да можеш да се обличаш така, както се чувстваш удобно, и да мислиш за наистина важните неща вместо за такива глупости.

Той преметна вратовръзката през рамото си.

— Ей, спомняш ли си как едно време ходехме на лов за елени? Надолу до Уайт Оук? Спомняш ли си как понякога сутрин беше толкова тихо, че можеше да чуеш как някое листо пада между клоните на петдесет метра от теб?

Спомнях си за това, както и за една ледена сутрин, когато на трийсет метра пред мен без предупреждение и напълно безшумно се показа един свръхестествено жив и бдителен елен с големи рога, а от лъскавите му черни ноздри излизаше на кълба горещият му дъх. Докато той оглеждаше ниските кафяви храсталаци около себе си, аз започнах да повдигам ловната си карабина .308 калибър милиметър по милиметър, като я движех единствено когато еленът не гледаше към мен. Най-сетне се прицелих зад кафеникавото му рамо и задържах оръжието в това положение в продължение на няколко секунди.

После плавно дръпнах спусъка, така че петлето удари празното място за патрона в цевта, и прошепнах — „Бум“. Животното подскочи и избяга между дърветата с високо вдигната бяла опашка.

— А спомняш ли си онези глигани, които ни изненадаха на пътя в Деня на благодарността? — продължи Джони.

— Спомням си.

— Бивните им бяха като на саблезъби тигри. Помислих си, че ще ни изядат живи, да им го начукам.

Не откъсвах поглед от него.

— Как разбра? — попита ме той.

— Отворих медицинското ти досие — отговорих му аз. — След като видях списъка за изнудване от нейния компютър. Записала те е с депресия, посттравматичен стрес, безсъние. Четирийсет хиляди на година.

Джони въздъхна.

— Компютърът. Блестящо. — Той поклати глава. — Истинска кучка, нали? И четирийсетте бона далеч не бяха всичко. Непрекъснато искаше още нещо. Да я запознавам с разни хора, да ѝ разказвам за кирливите им ризи. А най-лошото беше, че трябваше да я слушам. „Ти носиш много вина в себе си, Джони. Ще имаш нужда от моята помощ. Отношенията ни ще бъдат дългосрочни. Ще трябва да се абонираш за услугите ми.“ — Той се разсмя кратко. — Завинаги. Моята доживотна психоложка. Опитах се да се измъкна. Накарах един частен детектив да изрови нещо за нея, дори се сдобих с нейния психологически профил от професионалната школа, която бе завършила. Според Марк профилът ѝ беше доста стряскащ. Но тя само ми се присмя.

Значи кодът на Уелш, който ни беше превела Ел Ей, беше на Голд. Отговаряше на истината. Представих си как Пендърграс го беше надраскал в бележника си, докато беше говорил по телефона с Джони — на същата страница, която бяха натъпкали в носа на Голд. В някакъв момент Джуъл беше гепил бележника и беше добавил и собствената си бележка за „ГЛ Оуен“ на следващата страница, вероятно след като беше надушил за предстоящата работа.

— Затова ли беше езикът?

Джони извърна поглед и кратко кимна.

— Затова ги накарах да го отрежат, да. Наистина бях бесен. Но да го изсушат в собствения си дехидратор за храна? Господи, какви свине. Всичко останало беше импровизация. Безплатна екстра.

— Имаше и още, Джони — казах му аз. — Имаше няколко неща, които не направи.

— Какво не съм направил?

— Когато те попитах кога адвокатите наричат някой свидетел „кучка“, ти не прояви никакъв интерес за кого или за какво говоря. И когато ти казах, че съм чул интересни неща за онова, което се случва в затвора, от някакъв психолог, въпреки цялото ти любопитство към случая ти не поиска да разбереш кой е бил психологът или за какво точно е говорел. Той — или тя. Единственото обяснение е вече да си знаел всичко.