Том Райт - Черните птици

Той извади запалка, запали цигарата и дръпна дълбоко. После издиша дима към тавана и загледа как се кълби.

— Мисля, че се налага да изясним нещата.

— Тогава нека да ги изясним — отговорих аз. — Какво ще ти трябва, за да можеш отново да спиш спокойно?

Джони ме погледна в продължение на няколко секунди.

— Това беше доста добре казано, Бис. Винаги си имал определен талант да се изразяваш както трябва. От теб щеше да излезе страхотен адвокат.

Без да откъсва очи от мен, той остави цигарата си в малкия кристален пепелник, сложи внимателно пистолета на бюрото, отвори едно странично чекмедже и извади от там половинка бърбън „Уайлд Търки“.

— Искаш ли една глътка? — предложи той.

Не отговорих.

— Аз мисля да опъна една.

Той отвори бутилката и отпи дълга глътка от бърбъна, после избърса уста с опакото на ръката си.

— Тука е така — въздъхна той. — Обичам те, Бис. Може ли един мъж да каже това на друг?

Джони остави бутилката на бюрото до пистолета и продължи да ме гледа в очите.

Мислех си за собствените си ръце, които бяха толкова по-неумели от неговите, и се опитвах да си спомня как точно се е нагънало сакото ми от дясната страна, когато седнах на стола.

— Наистина те обичам, Бис. Но…

Той хвана пистолета, насочи го към третото копче на ризата ми и вдигна предпазителя.

Ръкохватката на моя зиг беше точно там, където трябваше да бъде, зад гънката на сакото ми. Попаднал в някаква зона на съзнанието, която нямаше нищо общо с мисълта или дори с намерението, аз излетях от стола, пистолетът заподскача в ръката ми, а изстрелите се чуваха някъде тихо и отдалече. Всеки от тях караше Джони да се разтърсва на стола зад бюрото си, докато собственият му пистолет се изплъзваше от ръката му.

Прекратих стрелбата и чух как последната гилза издрънча по дъските на пода.

Ризата на Джони вече беше подгизнала в червено, когато той прошепна:

— Бум.

После бавно се отпусна напред и лицето му полегна на бюрото до бутилката бърбън и цигарата, която продължаваше да дими в пепелника, а синкавата панделка на дима гладко се издигаше нагоре до мястото, където започваше да се кълби и да се обръща.

Чувах как Реджина пищи зад гърба ми, когато се протегнах да загася цигарата в пепелника, а после взех оръжието, с което Джони така и не беше стрелял. Внимателно хванах ръкохватката с шахматни шарки и тежестта на оръжието ми подсказа, че не е заредено. Оставих го в края на бюрото, по-далече от мъртвата ръка на Джони.

Процедурата беше такава — макар че от нея имаше точно толкова полза, колкото от колата на моргата, която щеше да отговори на моето обаждане на телефон 911.

Самопризнанието на Джони — подробно, юридически издържано и безупречно — се оказа достатъчно, за да бъдат осъдени и тримата обвинени. В самия си край Джони, като наистина способен адвокат, беше направил единственото възможно нещо, за да разчисти хаоса след себе си, като не пропусне нито една подробност от престъпленията и затвори всички вратички, през които можеха да се измъкнат някои от съучастниците му.

Стоунуол Джексън Мерит се призна за виновен и за трите убийства и свидетелства срещу останалите двама обвиняеми. Обясни, че заедно с братята Джуъл е убил доктор Голд по поръчка на покойния адвокат Джон Трамел, за което и тримата получили по двайсет и пет хиляди долара. През онази вечер я примамили в офиса ѝ с обещанието за огромен хонорар, за да свидетелства по едно дело за попечителство на следващата сутрин. Фрикс, който от години беше знаел за отношенията между Голд и Джони, бил убит срещу още двайсет и пет хиляди долара, разделени на три, след като се опитал да изнудва Джони. Мерит извършил сам убийството на Пендърграс и този път удвоил цената.

Мерит беше осъден на три последователни доживотни присъди за убийствата на Дебора Голд, Бенджамин Фрикс и Марк Пендърграс.

Адвокатът на Боби Уейн Джуъл реши да пледира невменяемост, като призна за участието на своя клиент в извършените престъпления, но изтъкна, че той е освободен с почести ветеран от армията, който страда от посттравматичен стрес, получен в защита на родината си, и престъпните му действия са пряк резултат от това състояние. Осъдиха го на смърт чрез инжекция. През целия съдебен процес беше избягвал да ме поглежда в очите, но когато прочетоха присъдата му, той ме погледна и сви рамене. На пресконференцията след процеса адвокатът му измърмори нещо за „узаконен линч“, но не спомена нищо за обжалване.