Том Райт - Черните птици

Джони въздъхна.

— Трябваше да се досетя, че рано или късно ще допусна някаква подобна тъпа грешка. Бяха странни дни, човече. Като юрист си мислиш, че те бива с думите, историите и подробностите, бива те да лъжеш, но когато всичко е лъжа, просто трябва да се помнят прекалено много гадни неща.

— А защо и Пендърграс?

— Той трябваше да си отиде, защото вие щяхте да го пречупите. А това щеше да означава край и за мен.

— Ти ли поръча да стрелят по Ел Ей?

Джони стисна основата на носа си с два пръста и поклати глава.

— Не, Бис, не. Никога не бих направил такова нещо. Ако щеш, вярвай, но когато чух, почти бях решил да ти се обадя и да се предам. Вдигнах телефона, дори набрах номера, но после не събрах кураж да продължа. Казах си, че това ще бъде последният им ход, че след това ти ще направиш така, че тя, Джейна и момичетата да бъдат в безопасност.

Той се усмихна невесело.

— Шибаните кретени са си мислели, че като убият Ел Ей, ще подобрят положението си, нали? Решили са да те спрат, като стрелят по близките ти.

Той дрезгаво се разсмя.

— Хич не ме бива да ги избирам.

— Къде ги намери?

— Марк ме свърза с тях. Всички са били в неговия затвор в един или друг момент от живота си и познават онзи тип от „Божият меч“, Кийтс. Сигурно е знаел, че са ти вдигнали мерника заради онзи наркоман, който уби жената и детето на Бо.

— А Фрикс?

— Той знаеше същото, което и Голд. И реши да се опита да ме изнудва, след като тя вече беше мъртва.

Джони разроши косата си с ръка и добави:

— Но към този момент вече нямаше какво да ме спре, Бис. Той също трябваше да си отиде.

— Успя да запалиш доста хора по твоята идея за маниаците на тема края на света, Джони.

— Знам, човече. Беше доста добра версия, нали? Бяха идеални за ролята на лошите.

— А защо беше монетата?

Той сви рамене.

— За заблуда, също като писмото. Помислих си, че ако стигне до жълтите вестници, до новинарските емисии, до интернет, кой знае — може да стане така, както стана в Калифорния, издирването да поеме в погрешна посока и да се появи изкупителна жертва. Не смятах, че самият ти ще оглавиш разследването.

Той пое дълбоко въздух, после бавно го издиша.

— Всъщност точно от монетата ми хрумна как да я убия. Сетих се за римляните, нали разбираш? Един месец бях закъсал с парите, заради вноските за Голд и всичко останало, и продадох по-голямата част от колекцията си. Оставих си само няколко монети за спомен. Не вярвах след толкова време да си спомняш за тях.

Не казах нищо.

— Наистина съжалявам, Бис. За всичко. За всичко освен за Голд. Нея бих убил отново, ако имам тази възможност. След „Делта Форс“ не вярвах в мен да е останало някакво желание за убиване, но просто нямам думи да ти опиша колко мразех тази кучка, човече.

— Знаеш защо съм тук — казах му аз.

— Имаш предвид, освен за да ме арестуваш?

Извадих сгънатия лист от вътрешния си джоб и го побутнах през бюрото към него, за да го прочете. Беше копие на една бележка от собственото му досие, записана от Голд в горния край на една иначе празна страница. От бележката сякаш на вълни струеше яростна злоба и тя гласеше:

Дж. P. Т. 9/2

убл гджт най-дбр пртл пслдн гдн гмнзт, нрзкрт

„Пслдн гдн гмнзт.“ Последната година в гимназията. Годината, в която спечелихме първенството на щата. Последната година от живота на Кат. А „нрзкрт“, разбира се, беше съкратено от „неразкрито“.

— Ще ми кажеш какво се случи с Кат и къде е тя, Джони — казах му аз. — Ще направя всичко, което се наложи, за да го направиш.

Джони се усмихна накриво.

— Всичко? — попита той. — Дори да ме простреляш в капачките?

Помълчах малко и казах:

— Наистина ли си мислиш, че ще спра дотам?

Джони извърна поглед към прозореца и в полегатата светлина на късната есен различих фината паяжина от венички в бялото на уморените му очи и разширяващите се бръчки в ъгълчетата им.

— Не — отговори той. — Не повече, отколкото бих направил аз на твое място. — Продължи да гледа безизразно през прозореца още малко, после въздъхна. — На игрището двамата с Даз бяхте като две колелца от някакъв шибан часовников механизъм, Бис. Никога не бях виждал нещо подобно. Вие двамата направихте така, че да спечелим първенството на щата — това е истината. Но според мен ти така и не го разбра.

Не казах нищо.

— Той беше полудял от завист, човече. Завиждаше ти заради момичетата, с които беше, и заради онова място, на което живееше. Дори ти завиждаше заради семейството ти. Нали знаеш какво беше неговото. Беше разбрал, че ще те изберат за футболна стипендия много преди него, а освен това знаеше, че си по-умен от него. Дявол да го вземе, ти беше по-умен от всички ни. И дори не го знаеше.