Том Райт - Черните птици

— Защо говорим за Даз, Джони?

Той разтърка очите си с върховете на пръстите и на свой ред попита:

— Защо говорим за Даз? — После се завъртя на стола си обратно към мен. — Защото Даз предложи да отвлечем Кат. И аз бях там, но Даз беше този, който… — Гласът му го предаде и той преглътна на сухо, преди да продължи: —… който я удуши.

Измина един неизмеримо дълъг миг, в който Земята продължи да се върти безшумно около студената си ???

— А ти, Джони? — попитах го аз. — Завиждаше ли ми?

— Предполагам, че да, Бис. Но в крайна сметка разбрах, че ти наистина се смяташ за сирак, който си няма нищо свое. Само че тогава все още виждах само страхотните ти родители, фермата и конете, и таланта ти на футболното игрище, и как нищо не можеше да те спре. И как привличаше мацките като мушички, които се събират около лампата. Но Кат беше най-красивото момиче, което бях виждал през живота си, Бис. Трябва да ти призная, че и аз я исках толкова, колкото Даз.

— Той изнасили ли я?

Джони не отговори известно време. Само дишаше тежко и стискаше зъби, после кимна веднъж.

— Да, изнасили я.

— А ти?

Джони наведе глава.

— Правил ли си някога нещо лошо, Бис? Имам предвид нещо наистина лошо, заради което да отидеш в ада?

Не отговорих.

— Невероятно е какво ти причинява това — каза Джони. — Как те притиска с тежестта си. Как е там всеки ден, всяка минута, всяка секунда, как въжето непрекъснато се затяга около шията ти и ти знаеш, че няма абсолютно никаква надежда, никакъв шанс да оправиш каквото и да е. Времето не оправя нещата, а точно обратното. И разбираш, че може да измине цяла вечност и още хиляди като нея, но въпреки това никой никога няма да ти прости — нито ти самият, нито дори Бог, ако изобщо има такова нещо. Накрая стана така, че започнах да виждам всичко всеки път когато затворех очи. И продължавам да го виждам. Мисля, че точно това беше истинската причина Даз да катастрофира. Просто нямаше как да продължава да живее повече с тази мисъл.

Джони вдигна поглед към мен.

— Направих всичко по силите си, за да ме убият там, Бис, наистина. Но явно в „Делта Форс“ ме бяха обучили прекалено добре. Онези задници изскачаха с тъпите си калашници, аз реагирах, преди да успея да се спра, и…

Той поклати глава.

— И накрая моето сърце продължаваше да бие, човече, а техните — не.

— Къде е тя?

Той се вторачи в бюрото си в продължение на няколко секунди. Изглеждаше запленен от това, което вижда върху него — като биолог, който е открил някаква нова форма на живот.

После каза:

— До онова голямо езеро във фермата. В края на онази долина, където беше старата хижа, с върбите и памуковите дървета. От западната страна, където има една голяма скала, на около шест метра от брега на езерото. Заведохме я там с джипа на Даз, след като тя ни разказа за това място. Излъгахме я, че имаме среща с теб там. Даз просто се побъркваше, когато си помислеше за теб и за нея. Искаше да я закара там и да я изчука. Сигурно беше успял да се убеди, че тя ще се навие, след като я заведем там. А тя ни повярва, защото бяхме твои приятели…

Гласът му отново се прекърши. След няколко секунди той се овладя и продължи:

— Но тя се бори като истинска тигрица, човече.

Джони стисна очи, но почти незабавно ги отвори отново, сякаш онова, което се опитваше да не вижда, беше още по-непоносима гледка зад клепачите му, отколкото в светлината на деня.

— Когато всичко свърши, я заровихме и избягахме.

Той наведе глава.

— Не мога да ти опиша колко ме боли, Бис.

— Не се опитвай.

Джони ме погледна и кимна веднъж.

— Искам да свидетелстваш срещу хората, които си използвал за убийствата, Джони.

Той отново кимна.

— Вече го направих — отговори той, като вдигна в ръката си една червена флашка. — Всичко е тук.

Джони подхвърли флашката обратно на бюрото си и ме погледна с изражение, което не успях да разчета.

— Снощи два пъти правих любов с Алиша, Бис. За пръв път от петнайсет години. Питам се дали това ѝ е подсказало нещо. Мислиш ли, че е разбрала?

Не откъсвах поглед от него.

Джони извади една цигара от пакета на бюрото си, потупа се по джоба на ризата, потърси на бюрото и бръкна в джоба на панталона си, откъдето — като фокусник, какъвто си беше останал — извади автоматичен валтер .380 калибър.

— Опа — каза той и насочи оръжието в гърдите ми. — Работата е там, че не мога да се оставя да ме умъртвят с инжекция, Бис. И не смятам да излежа доживотна присъда. Не казвам, че не го заслужавам.