Том Райт - Черните птици

Ел Ей прибра ластика в джоба, сложи си шапката, закачи на въдицата едно зелено плаващо жабче и метна въдицата в открити води, за да я изпробва.

— Според мен зовът на парите — каза тя. — Не се сещам за друго, което да я мотивира достатъчно, за да го направи.

Тя настрои инерционната спирачка на макарата и отново метна въдицата. Доволна от резултата, нави кордата обратно и се обърна към водните лилии.

— Страх? — предположих аз.

Избрах петнайсетсантиметров пластмасов червей и го закачих на кукичка размер 1/0 заедно с капковидна тежест и едно прозрачно мънисто.

— От какво? — попита Ел Ей.

— От изнудване например. Представи си, че е имала някакви мрачни тайни. Имам предвид по-мрачни от тези, за които вече знаем.

Ел Ей се замисли. Прехапа единия край на долната си устна — най-старата ѝ техника за съсредоточаване — и хвърли въдицата така, че жабчето леко кацна върху една водна лилия. После отново поклати глава.

— Всички имат мрачни тайни — каза тя. — Но ако е било изнудване, тя е щяла да се увери, че наистина разполагат с нещо, иначе не би отишла да се срещне с тях. Като се има предвид нейният психологически профил според мен не биха могли да блъфират с нея. Била е твърде подозрителна и твърде интелигентна, за да се хване. И се съмнявам, че действително са разполагали с нещо, с което да я изнудват. Не забравяй колко сложно убийство са се канели да извършат. Кой ще се занимава да организира истинско изнудване само за да примами жертвата на бъдещото убийство?

Тя ме погледна.

— Освен това случва ли се изобщо изнудваните да извършват убийства?

Хвърлих лилавия червей до върха на един клон, който се подаваше над водата, и след няколко секунди усетих как тежестта стигна до дъното.

— Не е невъзможно — отговорих аз. — Но по-скоро се очаква да се случи обратното: жертвата на изнудването да убие изнудвана.

— Или поне по филмите става така — каза тя.

Нещо предпазливо подръпна кордата на въдицата ми, два пъти поред. Изчаках една секунда и дръпнах кукичката. Оказа се дребен костур, около половин килограм, и аз го откачих от кукичката и го пуснах обратно във водата.

— Честито — каза Ел Ей.

— Сухарите и водата са от мен — обещах аз.

Тя не обърна внимание на това, съсредоточена в жабчето си.

Разиграх няколко различни варианта в главата си.

— Добре, да кажем, че някой се е обадил на Голд У дома…

— Откъде знаем, че си е била у дома?

— От дамската чанта. Което не ни казва откъде е дошла, но все пак говори, че вече не е била на работа. Ако беше така, чантата щеше да остане зад бюрото, в някакъв шкаф или някъде другаде в личния ѝ кабинет.

— Добре, значи някой се обажда с някакво апетитно предложение — голям аванс, може би ще трябва да свидетелства в съда още на следващия ден, ще може ли да се срещнем, за да го обсъдим, и така нататък, и така нататък.

— Не, не да го обсъдим, това не върши работа — казах аз. — Сигурно са го обсъдили още по телефона, за да я накарат да прекъсне играта с Фрикс и останалите си приятелчета и да излезе от къщата. Значи е трябвало да се срещне с тях, за да си вземе парите, да речем, или да погледне някакви доказателства за съда, може би някакви досиета.

Чух далечното ръмжене на моторни лодки, които се доближаваха по езерото.

Ел Ей подръпна жабчето, така че да падне от ръба на водната лилия, и то веднага изчезна във внезапния водовъртеж. Тя дръпна рязко въдицата към себе си и рибата се хвана. Не бях сигурен дали кордата ѝ ще издържи, затова прибрах собствената си въдица с най-голямата бързина, на която бях способен, и изтичах да настъпя педала на електрическия мотор. Вкарах лодката толкова навътре сред водните лилии, колкото можах, като се надявах да застанем над рибата.

Костурът се стрелна под лодката, после изскочи над повърхността и разтърси голямата си глава. Беше хубав костур, със заоблен корем, който беше започнал да трупа маса за зимата — може би два и половина, дори към три килограма. Рибата подскочи още два пъти над водата, докато Ел Ей успее да я издърпа до борда на лодката, и аз се наведох да я вдигна във въздуха, така че Ел Ей да може да я види. Вече ѝ давах по-скоро три килограма.

Към този момент лодките с репортерите, някои от които бяха вдигнали камерите на раменете си, се бяха приближили достатъчно, за да ги чуваме.

Докато Ел Ей гледаше как измъквам жабчето от устата на костура, репортер от първата лодка — набит младеж с гъсти черни мустаци, който очевидно не ни се сърдеше, че се измъкнахме от тях — ми подвикна: