Том Райт - Черните птици

— Ей, може ли да снимам това?

Вдигнах мократа златнозелена риба така, че камерите да я уловят, после се наведох да я пусна обратно във водата и я проследих с поглед, докато се отдалечаваше.

Новинарските лодки се приближиха максимално, като все пак внимаваха да не закачат въдиците и котвата ни.

— Няма начин да те победя — казах аз. — Предавам се.

Ел Ей не ми обърна внимание. Вече се беше върнала на рибарското си столче. Хвърли леко смачканото жабче на около шейсет градуса по часовниковата стрелка от първото място, този път в един тесен воден канал между лилиите, а после се облегна и зачака, без да откъсва поглед от миниатюрната издутина на гърба му в гладката вода.

Прибрах въдицата си и седнах обратно на моето столче. И двамата мълчахме. Вълните леко и приспивно се плискаха в бордовете на лодката, слънцето топлеше и аз започнах да се унасям. И си спомних странните картинки, които не можех да спра да рисувам вече цяла седмица. Мускулестата гола ръка, стиснала чук, който се оказа меч, вече имаше някакъв смисъл; буквата „Т“ все още беше загадка. Но бях забелязал, че вече си я представям по-различно — все по-малко приличаше на буква от азбуката и все повече на бесилка или на подпорен стълб с напречна греда, в двата края на която висят нещо като кошници за плодове.

После тези образи изведнъж се смениха със спомена за Ел Ей, която се подписваше някъде. Всички букви бяха малки, а инициалите и фамилията ѝ се сливаха в една дума, „лароу“, както се подписваше, откакто я помня. А недалече от ръката ѝ на бюрото, на плота или каквото там беше, лежеше ключодържателят ѝ с кръглия медальон и гравираната емблема — инициали и може би някакъв символ. Не можех да си спомня какво имаше на него. Просто имах силното усещане, че е нещо важно.

— Ей — казах аз. — Какво има на онова медальонче, което носиш на ключодържателя си?

Репортерите се надигнаха, когато чуха тона ми, а Ел Ей ме погледна въпросително, защото забеляза как те се протегнаха към камерите и микрофоните си.

— Зодията ми — отговори тя. — Имаше цял каталог със символи, от които да си избираш — продавачката ме попита кога съм родена, провери коя ми е зодията и ми продаде този.

— Ти си зодия Везни, нали? Как изглежда символът на тази зодия?

— Понякога го рисуват като малко иглу, но моят изглежда по-скоро така.

Тя го нарисува във въздуха с пръст и аз я погледнах с отворена уста.

— Покажи ми го пак.

Този път върхът на пръста ѝ сякаш остави едва забележима следа от дим, докато очертаваше фигурата в пространството.

Беше точно същото „Т“ с увиснали краища, което рисувах от няколко дни.

Получих пълно просветление, докато закачахме „Бъфордина“ на ремаркето. Нямаше фойерверки, нито ослепителната светкавица на божественото откровение, нямаше дори пиратка — просто отговор на въпроса ми. Мислената представа за надрасканата дума „глоуен“, която никой не беше успял да разтълкува, плавно се сля в съзнанието ми с подписа на Ел Ей и като в някакъв мираж се отдели от него и изплува вертикално нагоре. Така двата образа бяха хоризонтално един над друг: на горния ред беше „л а роу“, а на долния — „г л оуен“.

„ГЛОуен“.

„Глен Лорънс & Оуен“ АД — най-голямата строителна компания в Тревъртън. Офисите им бяха на улицата, по която всеки ден отивах с колата на работа. Беше една от онези компании, в които всеки ден се срещат дърводелски чукове и мъже, които си служат с тях.

Обадих се на Монси от ресторанта, докато чакахме да ни донесат хамбургерите, и предложих да започне да организира разговори с ръководители от компанията „Оуен“. Търсехме работници от техните бригади, които говорят много и невинаги на трезва глава, така че има куп хора, които знаят всичко за тях, за политическите им пристрастия, за сексуалните им партньори и всичко останало — от любимата им марка бира до размерите на багажниците им. Дори за дърводелските чукове, които може би са изгубили.

— На твое място щях да разпитвам за общи работници, които притежават оръжие четирийсет и четвърти калибър, местят се заедно от работа на работа и често говорят за чернокожите и евреите. Или за такива, които имат връзки с „Арийската нация“ или ку-клукс-клан. Обърни специално внимание на такива, които са работили по изливане на бетонни плочи.

— Защо правим това, шефе?

— Подуших следа — отговорих аз.

— Заемаме се — каза ми тя. — Радвам се, че продължаваш да мислиш по случая.