Том Райт - Черните птици

В огледалото за обратно виждане се различаваха два новинарски микробуса, които поддържаха дистанция от няколкостотин метра зад нас. Единият ми приличаше на микробуса на „Канал 3“, който бях видял пред „Килн-Роа“; и двата изглеждаха пълни с хора, за които предполагах, че са репортери и оператори.

Пристигнахме на езерото Дегрей малко по-рано, отколкото очаквах, но не излязохме веднага във водата. Репортерите ни обградиха като хрътки, които се нахвърлят срещу глиган. Донякъде ми се искаше да видя Кас сред тях, но всъщност нямаше защо да се надявам на това; тя вече не се занимаваше с такава черна репортерска работа. Докато новинарите изнасяха екипировката си и включваха камерите, аз вдигнах пръст пред устните си.

— Всеки, който не може да приеме този разговор за неофициален, да вдигне ръка.

Никой не вдигна ръка. Открих Малъри Пек сред репортерите, улових погледа ѝ и я попитах:

— Лъжа ли?

Тя се усмихна така, че покрай очите ѝ се очертаха бръчици и отговори:

— Само ако не можеш да го избегнеш.

— Случвало ли се е да крия нещо от теб, без да имам причина?

— Не.

— Добре тогава, момчета и момичета — обърнах се аз към всички, след като леко кимнах на Джеф Дийн в знак на потвърждение на нашето предишно споразумение. — Доктор Роу е превързана така, защото е порязана от натрошено стъкло, и това е свързано с разследването по случая с Дебора Голд, но нараняванията ѝ не са опасни и ние наистина, съвсем сериозно няма да кажем нищо повече за тях или за нещо друго по този случай, докато сме тук.

— Лейтенант Бонъм, а какво ще кажете за…

Вдигнах ръка в момента, в който Джеф каза:

— Той наистина говори сериозно, Роб.

— Затова, ако искате да получите отговор на въпросите си, ще трябва да се обърнете към службата — продължих аз. — Но иначе можете да ни снимате колкото си искате. И тъй като смятаме да останем ден-два, какво ще кажете всички да се отпуснем малко и да се порадваме на хубавото време?

Двамата с Ел Ей отидохме в ресторанта на пристанището и си поръчахме ранен обяд — сом на скара, царевични кюфтенца с люти чушки и пържени ябълки. Донесе ни ги една дружелюбна сервитьорка от Тексас с лунички, на която ѝ беше мъчно за родния Върнън. Не подозирах, че е възможно подобно усещане. В езерото тук-там се издигаха залесени островчета, които приличаха на презокеанските кораби от някаква друга епоха някои от репортерите се бяха настанили по двама и по трима на съседните маси, разглеждаха менюто и от време на време хвърляха погледи към нас, вероятно за да се уверят, че никой от колегите им не нарушава условията на примирието.

Реших да се обадя на Райдаут, за да проверя дали е събрал досиетата на местните психолози, за които го бях помолил. Оказа се, че вече го е направил. Спомних си колко часове се канех да прекарам на лодката и махнах на сервитьорката да не ми долива кафе. Не очаквах много от новините на Райдаут и, общо взето, се оказах прав. Никой от психолозите не беше осъждан за углавно престъпление, защото така щеше да си изгуби разрешителното, но имаше няколко наказуеми простъпки, актове за пътнотранспортни нарушения и дела, заведени от недоволни пациенти.

И едно отнето разрешително. На Марк Пендърграс.

— Как така работи без разрешително?

— Системата на затворите не го изисква. Той има разрешително за консултант, издадено от щата Тексас, но в затвора дори то не му трябва. Там се води за психолог просто защото това е завършил.

Опитах се да си спомня дали на някой от документите, окачени в рамки по стената в кабинета на Пендърграс, пишеше думата „психолог“, но не успях.

— Защо са му отнели разрешителното? — попитах аз.

— Тормоз на пациентки — отговори той. — Доколкото разбрах, това е обичайната причина.

— Кой е подал оплакването?

— Искаш ли да познаеш?

— Дебора Голд.

— Право в целта — потвърди той. — Как се сети?

— Стрелях в тъмното — отговорих аз. — Има ли още нещо, свързано със случая? — попитах го аз.

— Не ми изглежда да има.

— Унищожи всичко освен това за Пендърграс — наредих му аз.

Когато излязохме от ресторанта, Ел Ей попита:

— Може ли аз да карам, Бис?

Забелязах няколко репортери, които бързаха към кея за лодки под наем по-надолу на брега, а камерите и останалото им оборудване се люлееха на вратовете и се удряха по хълбоците им.

Според мен „Бъфордина“ беше доста застрашителна, но това понятие нямаше особен смисъл за Ел Ей. Помогнах ѝ да си облече жилетката и да закачи предпазния ключ, който спира двигателя, ако водачът на лодката падне зад борда. Тя пъхна бейзболната си шапка под таблото и прибра косата си с жълт ластик. После си сложи слънчевите очила, закопча прасковения си анцуг до брадичката и се настани на капитанското място зад щурвала. Накрая внимателно се отдели от кея, прекара ни по бавния коридор до открити води, зави към средата на езерото и натисна дросела.