Том Райт - Черните птици

— Където са оставали стотици пъти — казах аз. — И всички го знаят.

— Е, не са стотици, но наистина са много пъти.

— Вземи ги с теб.

Обадих се на Т. Джак Фрост, началника на полицейските патрули, който ми дължеше услуга. Беше човек, който не си поплюва, и имаше три дъщери, така че веднага се съгласи да осигури на Джейна и момичетата една цивилна кола, която да ги ескортира до края на града и да ги предаде на патрула на магистралата поне до Маунт Плезънт. Освен това се съгласи да наглежда „Килн-Роа“ и къщата, докато всички се приберем.

— Заемам се — каза той. — Кога се връщаш на работа, приятелю?

— Ще си проверя хороскопа и ще ти кажа — отговорих аз.

След това намерих Райдаут и Монси, казах им къде отивам и ги помолих да ми се обадят, ако се случи нещо ново.

— Дадено, шефе — каза Райдаут. — Между другото, онези задници от съвета само вдигат врява, нали?

— Предполагам, че съвсем скоро ще разберем — казах му аз. — Междувременно разчитам на вас да продължите разследването, нали?

— И още как, шефе — отговори Монси.

Обиколих „Бъфордина“ за последен път на алеята пред къщи, проверих дали сме взели всички пробки и дали сме закачили всички вериги и се уверих, че електрическият мотор е заключен на мястото си и рибарските седалки са вдигнати. Протегнах ръка и завъртях ключа на таблото, за да видя дали подсилените акумулатори са заредени, и побутнах с крак масивната конструкция на двигателя, но тя не помръдна от мястото си. Задният пропелер модел „Рейкър“ също изглеждаше солидно закрепен.

Беше прохладен и ясен ден, а слънчевата светлина беше идеална за фотография, когато излязохме от града и поехме на североизток през Арканзас на път към езерото Дегрей. След сутрешния пик движението по магистралата вече не беше натоварено и ние напредвахме добре, а голямата лодка се носеше гладко на ремаркето си. Телефонът ми избръмча. Обаждаше се Уейн, който явно току-що беше разбрал новината.

— Много тъпо, шефе — каза той. — Какво ще правим?

Бях започнал да долавям предвестника на едно познато усещане — сякаш всичко беше свързано по някакъв начин, който трябваше да видя, но все още не можех. Опитах се да се съсредоточа върху него, но не успях.

— Нищо — отговорих аз.

Разсейваше ме чувството, че нещо е застанало до задната врата на съзнанието ми и търпеливо се опитва да отвори ключалката с шперц.

— Аз отивам за риба — добавих.

— Не може да няма някакъв начин да обърнем нещата — настоя той. — Може би трябва да отидем при прокурора.

— Забрави — отговорих му аз. — Но ми е любопитно какво ново имаш. Като обикновен гражданин.

Той неохотно смени на по-ниска предавка и ми докладва, че семенната течност, открита при аутопсията на Голд, със сигурност отговаря на ДНК пробата на Фрикс, а дърводелският чук с тегло 800 грама, който Зито беше открил в изпепелената къща на Фрикс, определено е същият инструмент, с който са били забити пироните на кръста на Голд. Фрикс вече е бил мъртъв, когато е започнал пожарът — имаше две огнестрелни рани и контузия от силен удар с тъп предмет по главата, която отговаряше на дърводелския чук. Фрагментите от куршуми бяха .44 калибър, но бяха твърде увредени за балистична експертиза.

— Не че всичко това ще ни свърши някаква работа — завърши той.

— Има ли нещо друго?

— Говори се, че Хейзън натиска, общо взето, да започнем да задържаме разни местни хулигани и да ги разпитваме, докато някой не си признае. Но няма да стане. Босът каза, че той лично ще ни уведоми, когато онзи гадняр започне да ръководи скапаните ни разследвания. Освен това даде да се разбере, че ако някой от нас случайно говори с теб и ти случайно имаш някакви идеи как да продължим разследването, би било добра идея да се съобразим с тях и да го държим в течение.

Когато си представих как Дуайт Хейзън, както впрочем и всеки друг, се опитва да събори Оз от мястото му, буквално се разхилих. Казах на Уейн, че ще му се обадя ако ми хрумне нещо, и прекъснах връзката.

— Какво е толкова смешно? — попита ме Ел Ей.

— Хейзън си мисли, че ще накара Оз да му играе по свирката.

Тя изсумтя. След като ѝ преразказах другата половина от разговора по телефона, Ел Ей отбеляза:

— Нали ти казах, че всичко е свързано? Трябва да се улавят гещалтите.

— Кое?

— Моделите — поясни тя. — Които формират нашия набор от усещания.

Погледнах я над ръба на слънчевите си очила. Тя отвори прозореца си няколко сантиметра, извади цигара, запали я и се заигра с радиото, докато не намери една песен на Спрингстийн, която харесваше. В продължение на няколко километра се наслаждавахме на пейзажа и слушахме стария рокер. Мислех си как вече не съм на работа и може би дори отивам в затвора. Бях изненадан колко малко ме притеснява първата част — и може би си мечтаех, но засега идеята да отида в затвора ми се струваше твърде хипотетична, за да се тревожа за нея.