Том Райт - Черните птици

Беше грешка, която никога повече нямаше да допусна. И сякаш не бях причината за онова, което се беше случило, аз отправих предупреждение към небесата: отсега нататък целият свят е зона, в която се стреля на месо. Никъде няма да се намери дупка, която да е достатъчно дълбока, за да се скрие убиецът на Ел Ей, нито милост за него. Напрегнах се да овладея гаденето и да се концентрирам. Трябваше да запазя мислите си ясни и съсредоточени, за да се справя с онова, което ми предстоеше.

Блъснах вратата на спешното отделение и нахлух покрай жената на рецепцията и една медицинска сестра с розова престилка, която буквално избяга, когато ме видя. Погледнах в първата стая, където имаше един тийнейджър с подут глезен и изкаляни дрехи, и във втората стая, където имаше някакво хлапе, което пищеше, че му е влязла буболечка в ухото. Дръпнах завесата на третата стая, но тя беше празна.

Открих Ел Ей в четвъртата стая. Тя седеше на края на леглото, а млад лекар от Близкия изток със синя престилка внимателно поставяше шев над лявата ѝ вежда. По бузата и челото ѝ имаше още няколко по-дребни рани. На леглото до нея и по пода се търкаляха окървавени кърпи, а две медицински сестри вече прибираха апаратурата за диагностика на черепна травма. Ел Ей беше с бяла блуза, която също беше изцапана с кръв.

Тя ме видя с периферното си зрение и каза:

— Добре съм, Бис.

— Добре ли е, докторе? — попитах аз.

Собствената ми кръв бучеше в ушите.

— Да, добре е. На това място има една малка артерия и минувачите са изпаднали в истерия заради кръвоизлива, но куршумите изобщо не са я улучили. Всички рани са от натрошеното стъкло на колата. От тази ще остане само малък белег и ще бъде симпатичен. Тя ще се оправи.

Два часа след като спасих Ел Ей от бюрократичните процедури, свързани с изписването от болницата, и я откарах обратно на „Ланшър“, останах без работа. Бях се върнал в „Три“ с идеята да наваксам с докладите от деня и да говоря с Оз, но той беше излязъл веднага след обяд и все още не се беше върнал. Точно разказвах на Райдаут за срещата с Къчел, когато вдигнах поглед и видях Оз, който се задаваше откъм асансьорите със стиснати зъби. Той улови погледа ми и кимна към кабинета си. Настигнах го и затворих вратата след себе си, докато той вадеше от най-долното чекмедже на бюрото си бутилка „Джак Даниълс“ и две старовремски стъклени чаши. Оз наля по три пръста уиски и в двете.

— Идвам от среща с онези вампири от градския съвет — каза той, като изпи бърбъна си на един дъх. — В момента, в който съберат нужния кворум, ще свикат специално заседание.

Оз удари празната си чаша в бюрото.

— За какво?

— За теб. Искат да обявят, че имаш психически проблеми, да проведат ново разследване за онази история на гробището и дори говорят, че може да имаш нещо общо с убийството на Голд. Кучите синове искат уволнение и може би дори предявяване на някакви обвинения. Говорят така, все едно според тях имат реални шансове да те вкарат зад решетките.

Той поклати невярващо глава.

— Хейзън ли стои зад всичко това?

— Като лайно зад гъска. И тъй като вече не си на работа, ще трябва да ми предадеш служебното си оръжие и значката. Нали си имаш резервен пистолет?

— Да, имам си.

— Добре.

Докато оставях служебния глок и полицейската си значка на бюрото на Оз, се опитах да си представя как ще продължи разследването без мен. Не виждах как отстраняването ми ще го извади от релсите, а това беше единствената възможна причина Хейзън, градският съвет или някой друг да поиска да се отърве от мен. Може би надценявах собствената си роля. Може би нямаше никаква връзка между факта, че оглавявах разследването, и внезапния интерес към отстраняването ми. Спомних си подигравателното отношение на Джестън Кийтс към идеята, че заплахите могат да спрат мен самия или полицейското управление. И той беше прав, защото следващият човек след мен, с когото щеше да им се наложи да се справят, беше самият Оз. Беше ми трудно да си представя как някой си мисли, че той е за предпочитане пред мен.

— Какво точно иска да постигне Хейзън, Оз? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Проклет да съм, ако знам, Джим. Но това не е краят. Изобщо не е краят. Нали все още имаш онази страхотна лодка?

— Да, все още я имам. Защо?

Той ми разказа какво има предвид.

На следващия ден се оказа, че новината за уволнението ми заслужава около осемнайсет сантиметра в една вестникарска колонка на първа страница в новия брой на „Газет“, в десния край на горната половина. Знаех че не беше публикувана от Кас, защото тя винаги се подписваше с името си.