Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Нищо особено. Мисля да се срещна с някои от старите информатори. Може да са узнали нещо ново.

— Няма нищо ново, поне при нас. Ти да не си научил нещо?

— Не.

— Мога ли да те помоля да зарежеш тези неща, а, Птицо?

— Не. Изплюй камъчето, Уолтър.

— В момента тук не е най-подходящото място за теб. Знаеш защо.

— Така ли? Наистина ли знам?

Коул ядно и със сила захвърли химикалката на масата. Тя се претърколи до края й и се задържа току преди да падне на пода. За миг помислих, че ще ме удари, но след секунди гневът изчезна от погледа му.

— Пак ще говорим.

— Добре. Няма ли да ми покажеш някои неща?

На бюрото виждах докладите от отдел „Балистика и огнестрелни оръжия“. Пет часа бяха съвсем кратко време да се направят проби, да се напише пълен доклад. Но, изглежда, агент Рос спешно получаваше всичко, което пожелаеше.

Посочих документите.

— Какво казват балистиците за куршума от тялото на убиеца?

— Не е твоя работа.

— Уолтър, видях как умря онзи тип. Стрелецът от колата гръмна и по мен — куршумът буквално мина през стената. Като през масло. Някой има особен вкус към тежки оръжия.

Коул мълчеше.

— Не може да се купи подобно пушкало и да не се разчуе — рекох. — Ако ми пуснеш нещичко… я следа, нишка, може и да открия нещо повече.

Коул помисли за миг и започна да рови в книжата на доклада.

— Двуграмови, картечни патрони, но калибърът е 5,7 милиметра.

Подсвирнах.

— Значи смален калибър — от пушечните. Наистина ли е стреляно с леко оръжие?

— Куршумът е пластмасов, но има метален кожух, при попадение не се деформира. Кофти работа. Проникне ли в човешко тяло, променя си центъра на тежестта, преобразува енергията си и излиза с много по-малка скорост.

— А куршумът, който проби стената?

— Според балистиците се е движил с начална скорост при излизане от цевта около 650 метра в секунда.

Подсвирнах. Изключително бърз куршум.

Деветмилиметровият „Браунинг“ изстрелва осемграмови патрони със скорост 350 метра в секунда.

— Също така предполагат, че това нещо ще мине през бронирана жилетка „Кевлар“ като през оризова хартия. Ако е изстреляно от двеста метра, ще пробие и дебела стена.

Дори „Магнум“, 44 калибър, може да пробие бронирания кевлар само от много близко разстояние.

— Но удари ли мека цел…

— Спира те на място и… зная.

— Американско производство ли е?

— Не е. Според оръжейните експерти е европейско — белгийско. Нарича се „Five-seveN“ — с голямо F и голямо N — по името на производителя — F.N. Herstal за антитерористични действия и операции за освобождаване на заложници. Но за пръв път се появява в ръце на хора извън национални служби за сигурност.

— Свързахте ли се с производителя?

— Ще опитаме, но май ще изгубим следата при прекупвачи, посредници и прочие.

Изправих се.

— Ще поразпитам тук-там.

Коул вдигна химикалката и заканително размаха пръст като недоволен учител, който се кара на най-големия тарикат в класа.

— Рос все още ти е много навит.

Извадих писалка, взех листче от бюрото, написах номера на клетъчния си телефон.

— Винаги е включен. Мога ли да си вървя?

— При едно условие.

— Казвай.

— Довечера искам да дойдеш у нас.

— Съжалявам, Уолтър, но вече не съм по светските посещения.

Той, изглежда, се засегна.

— Не бъди такъв задник. Не говорим за светско гости. Ела или ще оставя Рос да те опандизи до Деня на страшния съд. И няма да си мръдна пръста дори.

Тръгнах да си ходя.

— Сигурен ли си, че ни каза всичко? — рече Коул на гърба ми.

Не се обърнах.

— Казах всичко, което можех, Уолтър.

Което си беше самата истина, поне технически погледнато.

Бях открил Емо Елисън 24 часа по-рано.

Емо живееше в гаден хотел в източен Харлем, където единствените посетители са проститутки, ченгета или престъпници. На рецепцията имаше бронирано стъкло, а в нея нямаше никой. Качих се и почуках на вратата на Емо. Никой не отговори, но май чух как прищрака пистолет.

— Емо, аз съм — Птицата. Трябва да поговорим.

— Не знам нищо — каза Емо през вратата. — Няма к’во да ти кажа.

— Нищо още не съм те и питал. Хайде, отвори вратата. Дебелият Оли е загазил. Може би ще мога да му помогна. Пусни ме.

Миг тишина, после чух звука на верига. Вратата се отвори, пристъпих вътре. Емо стоеше до прозореца, но все още държеше пистолет. Затворих.

— Ютията не ти трябва — рекох.

Емо погледна оръжието и го остави на нощното шкафче. Май без него се чувстваше по-удобно. Патлаците не му бяха в стила. Забелязах, че пръстите на лявата му ръка са превързани. По превръзката бяха избили жълти петна.