Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Пристигнах в дома на Коул малко след девет часа. Той ми отвори вратата и ме отведе в работната си стая — помещение, което всеки по-слабо образован от Уолтър човек би нарекъл свой кабинет, макар че тази дума не би била справедлива спрямо неголямата, но извънредно качествена библиотека, събирана за горе-долу половин век от жадни за добри книги читатели. Там до дебели томове съдебна медицина, трудове по разновидностите на сексуалните престъпления и психология на престъпника стояха биографиите на Кийтс и Сент Екзюпери. Фенимор Купър бе поставен до Борхес; Бартелм [8] Доналд Бартелм, американски писател, автор на кратки разкази (1931-1989). — Бел. прев. се мъдреше непохватно сред няколко томчета на Хемингуей.

На бюрото, чийто плот бе облечен в кожа, седеше неголям макинтош. Стори ми се, че моделът е „Пауърбук“. Встрани имаше три шкафа, може би с документация. По стените висяха картини на местни художници, а в ъгъла, в малък остъклен бюфет бяха изложени разни трофеи и награди от състезания и шампионати по стрелба. Бяха сбутани една до друга в малкото пространство, без особен ред, сякаш Уолтър държеше на тях и се гордееше с умението си, но пък го бе срам от самата му гордост. Прозорецът бе открехнат, отвън долиташе уханието на прясно окосена трева. Чуваха се гласове на деца — играеха хокей на трева в топлата вечер.

Вратата се отвори, влезе Лий. Тя и Уолтър бяха женени вече двадесет и четири години; споделяха всичко в живота си с лекота и красота, които ние със Сюзън не бяхме успели дори и поне малко да наподобим, даже и в най-добрите ни времена заедно. В черните джинси и бялата блуза Лий криеше фигура, издържала на раждането и отглеждането на две деца, пък и на голямата любов на Уолтър към ориенталската кухня. Катраненочерната й коса бе прибрана в конска опашка; в нея проблясваха сиви кичури — същински лунни лъчи, разиграни върху тъмна водна повърхност. Наведе се да ме целуне леко по бузата и ме прегърна през рамо. Докосна ме ароматът на лавандула и аз усетих, не за пръв път, че винаги съм бил малко влюбен в Лий Коул.

— Радвам се да те видя, Птицо — рече тя и постави ръка на бузата ми. Но загрижените очи и бръчките на челото никак не вървяха с усмивката й. Тя погледна Уолтър и нещо неизказано премина между тях.

— След малко ще ви донеса кафе — каза и излезе, като тихо затвори вратата след себе си.

— Как са децата? — попитах, а Уолтър си наля чашка „Редбрест“ — ирландско уиски. От старото, истинското, дето го продаваха едно време в шишета с винтова метална капачка.

— Добре са — неопределено отвърна той. — Лорийн все така не се чувства добре в гимназията. Елън ще следва право в Джорджтаун тази есен. Поне един член на семейството да разбере как действа тази пуста система.

Поднесе чашката към носа, вдъхна уханието на питието и после бавно отпи. Неволно преглътнах и ужасно ми се допи.

Уолтър забеляза смущението ми и се изчерви.

— Брей, майка му стара — измънка, — ужасно съжалявам.

— Няма нищо — отвърнах. — Точно от добра терапия имам нужда. Пък и разбрах, че още ругаеш у дома.

Лий много мразеше псувните и да се ругае в къщата, особено пред децата, дори и с най-безобидни думи; най-редовно повтаряше на Коул, че до вулгаризми на речта и в поведението прибягват само дебелаците. Уолтър кимаше и обичайно вадеше все един и същи контрааргумент: че Витгенщайн [9] Лудвиг Витгенщайн, австрийски философ (1889-1951). — Бел. прев. , веднъж размахал ръжен срещу опонента си в разгара на философски спор. Това в неговите очи бе добро доказателство, че възпитаният и ерудиран подход в спора невинаги е достатъчно експресивен дори и за най-великите хора.

Коул пристъпи към коженото кресло до камината и махна с ръка към мен да се настаня в отсрещното. Влезе Лий с кафетата на сребърен поднос, заедно с купички захар и сметана, но почти веднага излезе, като хвърли загрижен поглед към Уолтър. Сигурен бях, че са разговаряли за мен преди да дойда, те тайни един от друг нямаха. От неспокойното им поведение все повече ми ставаше ясно, че са обсъждали нещо извън загрижеността си за моето добро.

— Да не искаш да седна под лампата? — попитах невинно и нещо като усмивка пробяга по лицето на бившия ми партньор, но веднага изчезна. С бързината на летен вятър.

— През последните няколко месеца чувам разни неща — започна той и се загледа в чашката с алкохола, като ясновидец в кристалното си кълбо.

Аз мълчах.

— Зная, че си ходил при федералните, използвал си стари връзки, за да ти позволят да надникнеш в някои досиета. Разбрах, че се опитваш да намериш човека, който уби Сюзън и Джени.