Джон Коннолли - Нечестивци

— По едно и също време лежахме в макса, Мерик и аз — каза Бил. — Аз бях за двайсетачка — за кражба. Е, за кражби по-точно. Да не повярва човек, а? Двайсет години за някаква си свивка. Шибаните убийци лежат по-малко. У мен ченгетата намериха само отвертка и малко жица. Казах им, че с тях си поправям радиото в колата. А те ме изкараха буен, рисков беглец и хайде в макса. Сетне нещата загрубяха. Взех та изкрейзих, шибнах едно ченге, то с мен постоянно се ебаваше. Ама си платих, нали? Стоях си до края. Шибани ченгета. Мразя ги!

Затворниците обичайно наричат надзирателите ченгета. В края на краищата нали са част от същата закононалагаща система както полицията, прокурорите и съдиите.

— На бас се ловя, че не си виждал макса отвътре, нали? — подхвърли Бил, вече бяхме на ти.

— Не съм — признах аз.

В тези затвори не допускат никого извън самите затворници и охранителния персонал. Иначе бях чувал предостатъчно, за да съм сигурен, че е по-добре там изобщо човек и носа да не си подава.

— Много е кофти, брат ми — рече Бил с такъв тон, дето говори повече от фактите.

Не беше от бившите пандизчии, дето разказват сърцераздирателни истории за лош късмет, мръсни прокурори и прочие. И не се опитваше да лъже. По-скоро, изглежда, бе закопнял някой да го послуша по темата.

— Смърди, брат ми, смърди — и буквално, и иначе. Урина, кръв, драйфано. По пода гадости, по стените — също. Зиме изпод вратите сняг навява. Вентилаторните шахти бръмчат и скърцат, луд ставаш. Направо изкрейзваш, спиране няма, ушите и главата ти в тъпан се превръщат. Опитвах тоалетна хартия в ушите, ама не става, чувствах, че постепенно откачам. Заключен си двайсет и три часа в денонощието. Пет пъти в седмицата имаш по един час в кучешката колибка. Така му викахме на двора за разходка. Еба ти двора. Коридорче, метър и осемдесет широко, девет метра дълго. Аз ли не зная, сума ти години съм го мерил. Светлините не се гасят — денонощно ти блести в очите, седем дни в седмицата. Радио, телевизия, такива неща няма, само бяла светлина и шум. И четка за зъби не ти се полага. Дават ти едно пластмасово стъргало вместо четка, ама то и половин парче работа не върши.

Бил отвори уста, посочи дупките сред пожълтелите си зъби с пръст.

— Ей ги на, пет зъба ми липсват — рече той. — Просто си изкапаха. И като става дума за това, да ви кажа направо: системата „Супермакс“ е форма, по-точно инструмент за психологическо мъчение. Знаеш за какво си там, но не и какво да направиш, за да се измъкнеш. И това съвсем не е най-лошото. То идва, когато се сджафкаш здраво с ченгетата и тогава те ти прилагат стола.

И за стола знаех. Така викат на едно съоръжение за укротяване. Използва се срещу достатъчно успели да ядосат надзирателите затворници. Тогава четирима или петима ти се дотрисат в килията, облечени в пълна броня, от онази, дето я използват по време на безредици, че и с електропалки, за да извършат извеждането. Затворникът получава нужната порция бой с ток, натиснат е на леглото или пода, закопчан с белезници, прикачени към пранги за краката. Свалят му дрехите и го помъкват към специална стая за наблюдение. Той крещи и реве, обаче полза няма. Слагат го върху стола, завързват го с ремъци, затягат хватката. Там ще стои гол часове наред — на студено. Колкото и да е странно, затворническите власти упорито твърдят, че столът не бил наказателно средство, а просто начин за контролиране на затворници, които представляват заплаха за околните или застрашават собствения си живот. Портландският вестник „Финикс“ се бе сдобил някак с видеозапис на едно такова извеждане. Ирония на съдбата някаква си, защото самите власти са наредили тези операции да бъдат записвани с камера като доказателство, че никой не измъчва поверените им затворници. Според хора, видели с очите си мерките, трудно бе човек да си представи друго освен това, че извеждането и столът са изцяло санкционирано от щатски органи насилие, граничещо с мъчение.

— И на мен ми го приложиха веднъж — продължаваше Бил. — След като треснах онова ченге в сурата. Повече не ми се е случвало. Просто сетне си налягах парцалите. А на Мерик му се случи няколко пъти, само че просто не успяваха да го пречупят. И все за едно и също нещо.

— Не те разбрах, какво имаш предвид?

— Мерик го наказваха все заради едно хлапе на име Келог. Анди Келог му викахме. Той беше нечитав, но грешката не бе негова. Всеки го знаеше. Като дете са го ебавали и никога след това не се е оправил. Все за разни птици говореше. Всъщност за хора като птици…