Джон Коннолли - Нечестивци

— К’ви са тия музикални изгъзици, бе? — отново се възмути Луис.

— Виж, човече, това е бяла музика — примирително обясних аз. — Зная, че за тебе е кофти, обаче какво да правя сега? Такава чернокожите не танцуват, ама пък те и на хокейни мачове не ходят, нали?

Луис ме изгледа със съжаление, а в същия миг екипите излязоха на леда. Хайде отново засвири бяла музика, Луис се намръщи още повече. Както обикновено, през първата третина раздаваха сувенири, тенис фланелки с отборните емблеми, по някоя и друга шапка, безплатни бургери, талони с намаление за пазарния център.

— Мамка му и нещастници — отново се оплака Луис. — Ясно е, че тия идиоти трябва да раздават нещо, за да задържат публиката, иначе кой ще остане на тая дивотия?

В края на третината „Пайрътс“ поведоха с 2:0, реализатори бяха Зинън Конопка и Джоф Питърс. Все още нямаше и следа от човека на Средата.

— Сигурно е заспал някъде — ухили се Луис. — На това зрелище и аз бих задрямал.

В момента когато отборите излизаха на терена за втората третина, към нас се приближи дребен човечец с грубовато лице и яке с логото на „Пайрътс“, влизайки по нашия ред откъм дясно. Имаше козя брадичка и очила със сребристи метални рамки. На главата бе нахлузил черна шапка също на „Пайрътс“, ръцете бе заврял дълбоко в джобовете. Не беше много по-различен от стотици други посетители по околните скамейки.

— Паркър, нали? — запита ме той.

— Точно така. А вие сте Бил?

Той кимна, но не извади ръцете от джобовете на якето.

— Откога ни следите? — запитах го аз.

— От преди първата третина — отвърна човечецът.

— Много сте предпазлив — неутрално рекох аз.

— От предпазливост глава не боли — рече той.

— Франк Мерик е в ареста — обадих се отново.

— Ами добре, само че аз откъде да го зная, нали? За какво го прибраха?

— За тормоз.

— Да задържат Франк Мерик за тормоз?

Бил изпръхтя недоверчиво.

— Аре стига бе. Защо не и за пресичане на червено? Може би разрешителното за кучето не е носил, а?

— Трябваше да организираме задържането му поне за малко — казах. — Такива неща като защо тук не играят.

Бил хвърли бърз поглед към Луис.

— Не искам никого да обиждам, но един чернокож господин на хокеен мач бая внимание привлича — бавно рече той.

— Ние сме в Мейн — отвърнах. — Тук чернокожият ще изпъква, където и да се намира.

— Това е вярно и все пак можехте малко да туширате нещата.

— Да ви изглежда като човек, дето ще се навие пиратска шапка да носи и пластмасово ятаганче да размахва? — пошегувах се аз с името на любимия отбор.

Бил отново хвърли бърз поглед към Луис, отмести очи.

— Вярно, че не. По-скоро с истински ятаган в ръката си го представям.

Набито око имаше този Бил. Намести се до мен и доста време мълча. Три минути и малко преди края на втората третина Шейн Хайнс намери пролука и заби шайбата във вратата на фалконите. Минута и половина след това Джордан Смит вдигна резултата на 4:0. Това май предрешаваше играта.

Бил се изправи.

— Хайде да ударим по бира — предложи той. — Четири поредни победи, общо девет от десет мача. Най-добрият старт след онзи от сезона 1994-1995, а? Аз пък тогава мачовете трябваше в пандиза по телевизията да ги гледам.

— И това го смяташ за наказание, така ли? — обади се неочаквано Луис.

Бил го измери продължително, но премълча.

— Той по хокея много не си пада — примирително обясних аз.

— Така изглежда — поклати глава Бил.

Излязохме от залата, взехме си три малки бири в пластмасови чашки. Доста хора се точеха навън, ситуацията на терена наистина вече изглеждаше безинтересна.

— Между другото, благодаря за билета — обади се Бил. — Напоследък невинаги успявам да си намеря сухо за хокея.

— Няма защо — отвърнах.

Той замълча, красноречиво загледан в издутината на сакото ми, където държах портфейла. Извадих го, дадох му петдесетте долара. Той грижливо сви петте банкноти, прибра ги в левия джоб на джинсите. Тъкмо си отварях устата да го поразпитам за Мерик, когато откъм залата долетя здрав рев. Нямаше начин човек да сбърка — ясно се чуваше името на фалконите. Бяха вкарали гол.

— Мамка му! — изруга Бил. — Ние ги урочасахме, не биваше да излизаме! Трябва да се върнем.

Върнахме се. Докато чакахме началото на последната третина, Бил отвори дума за престоя си в мейнския „Супермакс“. Тази система затвори бе разработена в САЩ специално за да приема от други наказателни институции най-буйните затворници, рисковите потенциални бегълци и онези, които представляват заплаха за околните. Всъщност най-често там местят непокорните и контрабандистите от другаде — за назидание или наказание. Мейнския го откриха през 1992 г. в Уорън. Наред с другите си килии разполага със стотина единочки, всички със стопроцентово максимално строг режим. След закриването на стария мейнски затвор на име „Томастън“ „Супермакс“ бе постепенно разширяван, добавяха му нови сгради, подобно на крепостни стени около главната цитадела в центъра, и сега има килии за общо 1100 затворници. А повечето от затворниците от „Томастън“ бяха постепенно прехвърляни в „Супермакс“. И Бил беше от тях.