Джон Коннолли - Нечестивци

— Кой е решавал кои деца да бъдат включени в тази програма?

— Комисия от специализирани здравни и социални работници, самият Клей. Очевидно още в началото при Анди има значително подобрение. Изглежда, че при него терапията на Клей проработва. Детето става по-общително, агресивността му чувствително намалява. Комисията решава, че в неговия случай общуване с връстници извън приюта може да окаже благотворно влияние, затова го изпращат за по два дни всяка седмица при семейство в Бингам. Въпросните хора държат хижа за спорт на открито: лов, туризъм, планинско речно плаване, такива неща. Постепенно Анди свиква с тях, тогава му е разрешено да живее там постоянно, само че под наблюдението на здравни и социални инспектори. Е, така, изглежда, е било само в началото, защото тази работа е хубава като идея, но трудна за изпълнение. Малко по малко поради доброто му поведение посещенията се разреждат и накрая инспекторите се заемат с други, по-належащи случаи. Разрешена му е относителна свобода, но така или иначе той се е държал добре, не е бягал от семейството и хижата. Говорим за летния сезон. Сетне имало повече работа, хората нямали достатъчно време да отделят за Анди. С други думи, не е имало 24-часово наблюдение цялата седмица и…

Пауза.

— Вие деца имате ли, г-н Паркър?

— Да.

— Аз пък не. Мислех си по едно време, че трябва да имам, само че сега май вече е късно. Може би така е и по-добре, като се има предвид на какво са способни някои хора спрямо децата.

Прайс направи нова пауза, облиза устни.

— Значи, Анди бил отвлечен от място някъде съвсем близо до хижата. Един следобед изчезнал, нямало го два-три часа, сетне се върнал, бил извънредно мълчалив и затворен. Никой не обърнал особено внимание. Той все още не бил напълно като другите деца — имал си своите настроения и физиономии, а хората, които тогава се грижели за него, предпочитали в такива случаи да го оставят на мира. Освен това смятали, че няма нищо лошо да му разрешават да скита в горските околности на воля. Добри хора били онези настойници. Моето мнение е, че поради заетостта си просто не са обръщали достатъчно внимание на Анди.

Както и да е, забелязали някои неща чак след третия или четвъртия път, когато той изчезнал за определено време. Някой от тях отишъл при него, доколкото си спомням, майката е била, питала как е, а той изведнъж я нападнал. Скочил върху й като дива котка, ухапал я, одраскал й лицето. Накрая се наложило всички заедно да го укротяват силово. Повикали полицията, хайде пак го прибрали в приюта. Само че вече не искал да ходи при Клей, социалните работници успявали от време на време да измъкнат някаква частична информация от него. С други думи, фрагменти от случилото се. В дома стоял до седемнайсетгодишна възраст. Сетне хванал улиците и просто изчезнал от хоризонта. Сега нямал пари да си купува лекарствата, които му давали в приюта, затова се захванал с продажба на дрога на дребно, крадял, участвал в побоища. Присъдата му е петнайсет години, само че мястото му не е в „Супермакс“. Вече доста време се опитвам да го прехвърля в психиатрията на Ривървю. Там е реалното му място, защото е болен. Засега обаче късмет нямам. Според щатските власти той е престъпник. А пък те никога не бъркат, нали?

— Но защо не се е оплаквал от насилниците?

Прайс захапа кифличка, аз изчаках. Забелязах, че докато мисли, пръстите й постоянно потропват в някакъв въображаем ритъм по облегалката на стола. Сякаш ноктите си изпробва. Сега спря, захвана се разсеяно да разчупва кифлата. А мисълта й видимо бе съвсем далеч от това действие.

— Сложно е — рече тя след малко. — Отчасти вероятно се дължи на предишните насилия, където отговорните за него възрастни хора не само са знаели за тях, а са били и активни участници. Именно затова не е имал никакво доверие на отговорните фактори. Сетне онова семейство в Бингам тъкмо е било на път да го спечели, когато са се появили нови насилници. Има още една подробност, казана ми лично от него: насилниците заплашвали, че ще наранят осемгодишната дъщеря на настойниците, в случай че той се оплаче от тях. Името й било Мишел, Анди бил много привързан към нея. И се опитвал да я защитава, разбира се, доколкото е имал възможности за това. И по същата тази причина се е връщал.

— Какво искате да кажете с това? Къде се е връщал?

— Онези мъже са му нареждали къде да ги чака за поредната среща. Понякога не се явявали на нея, друг път идвали, но Анди винаги бил на мястото да ги чака. Защото не искал да се случи нищо лошо на Мишел. На половин миля разстояние от хижата имало поляна, а наблизо и река. От поляната надолу към пътя водела горска просека, достатъчно широка лек автомобил да мине. Обикновено Анди чакал там, някой от онези идвал да го вземе. Наредено му било да седи на земята с лице към реката, а чуе ли, че някой идва, в никакъв случай да не се извръща. Завързвали му очите, завеждали го в колата и оттам на друго място.