Джон Коннолли - Нечестивци

— Вижте, г-н Паркър, аз съм внимателен човек. Играя шах, дори съм много добър шахматист. Може би се дължи на това, че бях и добър бизнесмен. Научих се, че си заслужава винаги човек да се позамисли, преди да действа. Когато бяхме там — горе, в офиса, нещо в мен въставаше против това да продължавам да имам каквото и да е общо с Клей. Разбирате ли ме? Беше ми приятел, обаче след всичко, което се случи, след онези слухове и произнасяните шепнешком обвинения бях решил да се дистанцирам от него.

— Сега обаче излиза, че променяте решението си?

— Не, напротив. Нещо в мен все така подозира, че нищо хубаво няма да се получи в резултат на вашето ровене в миналото. Но пък мога да се окажа и неправ, нали? В случай че извадите на бял свят истината за Даниъл и сложите край на недомлъвките и съмненията. И в краен резултат дъщеря му да намери покой. Да.

Пусна ръката ми, свали другата от рамото. Изглежда, че това бе краят на разговора ни. Той обаче се загледа към паркинга и удивено поклати глава. Там Джейкъбс тъкмо се опитваше да излезе на шосето напряко през стръмния скат, за да си спести стотина метра път. Автомобилът му бе стар додж от големите, писателят натискаше газта стръвно, агресивно, сякаш управлява бойна или всъдеходна машина, но колата буксуваше и не искаше да се катери по стръмното. Бях чувал, че в Масачузетс, където край Харвард държал апартамент под наем, Джейкъбс карал мерцедес. Отново погледнах Хармън — продължаваше да клати глава в пълно изумление. Пробвах се пак.

— Казахте, че и други може би се интересуват от съдбата на Клей — извън неговите близки и приятели? — осмелих се да запитам.

Хармън извърна лице към мен за миг, отново отправи очи към Джейкъбс.

— Ами да. Не е трудно да се досети човек. Много хора вярваха, че Даниъл има нещо общо с малтретирането на децата. Аз самият имам две. И отлично си давам сметка как бих постъпил спрямо всеки, който се опитва по някакъв начин да ги нарани или помага на друг да го направи.

— И как бихте постъпили, г-н Хармън?

Той въздъхна и поклати глава, все още гледаше как Джейкъбс се опитва да се качи на шосето с много газ и въртене на волана.

— Бих го убил — отсече той и в гласа му наистина имаше нещо, нещо толкова делово, че наистина повярвах в готовността му да го направи.

Не бе трудно да се убедя, че въпреки благоприличната, сърдечна фасада, въпреки скъпите вина, прекрасните картини и богатата обстановка Джоел Хармън е човек, който няма да се поколебае да смачка всеки, изпречил му се на пътя. За миг се запитах дали пък Даниъл Клей не е застанал в тази роля по някаква незнайна за мен причина? И дали демонстрираната от богаташа филантроп загриженост бе искрена? Само че преди да съм имал време да облека тези си догадки в по-конкретна форма, към нас се приближи Ниоко и прошепна нещо в ухото на домакина.

— Сигурна ли си? — запита Хармън.

Тя кимна.

Хармън се извърна към все още непотеглилите гости и високо извика да не си тръгват. Ръсъл, психоаналитикът, изтича до борещия се с наклона Джейкъбс и силно потупа с длан по покрива на колата. Писателят изгаси ревящия двигател и излезе навън. Имаше силно облекчен вид.

— Изглежда, в имота е влязъл нарушител — външен човек — обясни Хармън. — Мисля, че ще е най-безопасно всички заедно да се приберем у дома, докато нещата се изяснят.

Хората се подчиниха веднага, единствено Джейкъбс започна да мърмори, че имал творчески импулси. Може би в главата му се въртеше поредният безсмъртен текст, поема да речем, която да остане загубена за идните поколения. Хрумна ми, че по-скоро се опитва да прикрие неудобството заради несръчното си шофиране. Един по един гостите си изнизаха в библиотеката. Джейкъбс и Съмър веднага се втурнаха към големия френски прозорец над равно окосената морава пред задната част на дома.

— Никой няма — заяви писателят.

— А може би е по-добре да не се приближаваме до прозорците — изведнъж се сепна Съмър и се отдръпна назад.

— Вероятно става дума за неканен гост, а не за снайперист — усмихна се Ръсъл.

Съмър се поколеба, а Джейкъбс я прегърна през рамо, като че се кани да я защити. Тя не се отдръпна. Поетична нагласа, рекох си. Има такива жени, силният интелект винаги ги привлича.

Стана ясно, че шофьорът, домакинът и главната прислужница живеят в пристройки към имението на Хармън. Келнерите, наети специално за вечерта, се бяха скупчили в ъгъла на помещението като уплашени гълъби. Готвачката, жителка на Портланд, я докарвали и отвеждали ежедневно. На прага се появи шофьорът на име Тод, облечен бе неофициално — в джинси и пъстра риза, отгоре й черно кожено яке. В ръка носеше пистолет — смит и уесън беше, деветмилиметров, бляскаво оксидиран. Държеше го както трябва, като човек, видимо умеещ да си служи с него.