Джон Коннолли - Нечестивци

Хармън кимна към келнерите, които стояха в полукръг около нас като истукани, и на масата изведнъж се появиха блюда, сякаш велик чародей направи магия. Забелязах, че на края на масата имаше две незаети места.

— Май че чакаме още някой, а, Джоел? — обади се Джейкъбс.

Беше от онези хора, за които важи поговорката пусни кучето под масата, то направо на нея се качва. Дадеш ли му думата за малко, току-виж задекламирал безкрайно за визиите си на прозрял бъдещето мъдрец, за връзката си с природата и величието на обикновения човек. Освен това видимо бе преценил присъстващата аудитория и решил, че сред нея няма конкуренция. В същото време не би желал допълнително да се появи някаква непозната величина и да го надговори. Брадата му потръпна, сякаш в нея имаше нещо живо, дето променя позата си, отвори уста да каже още някоя мъдрост, но в същия миг му сервираха патица в глинен съд и той се зае да плюска.

Хармън извърна глава към празните места, погледът му се задържа върху тях, сякаш за пръв път ги вижда.

— За децата са — рече той бавно. — Надявахме се да ни уважат, само че знаете как е с деца. В яхтклуба има купон. И без да приемате думите ми като обидни, вероятно са решили, че там ще има повече възможности за забавление и лудории, отколкото с родителите и техните гости. Сега, моля ви, заповядайте.

За Джейкъбс поканата бе закъсняла, той бе вече преполовил блюдото. За негова чест се запъна, леко се изчерви, сетне сви рамене и продължи да унищожава патешкото. Храната бе превъзходна, въпреки че аз лично по изпълнения тип гюведже особено не си падам. Патешкото бе едно от предястията, основното блюдо бе еленско, гарнирано с хвойна. Имаше и шоколадов мус с лимон за десерт, кафе с изящни сладкиши. Виното бе „Дюар Милон“ реколта 1998 г., което Хармън описа като „достатъчно зряло“ за качествата на Лафит-Ротшилдовите продукти. Джейкъбс слушаше и мъдро кимаше, сякаш разбира за какво говори Хармън. Аз лижех чашката, колкото да не бъда неучтив. Така или иначе за моя вкус си бе доволно силно.

Разговорът прескочи на местна политика, оттам на изкуството, неизбежно стигна и до литературата, и то главно благодарение на интервенциите на Джейкъбс, който напери пера и целият настръхна от величие, очаквайки въпросите на присъстващите за поредния му magnum opus. Никой обаче не се напъна да му отприщи устата, накрая домакинът го направи, и то не от реален интерес, колкото от чувство на дълг. Съдейки по пространното слово, което последва, на Джейкъбс все още не му бе омръзнало да митологизира малкия човек, макар и да не стана ясно дали е стигнал до откровението да го разбира или харесва.

— Този човек е най-съвършеният досадник — прошепна ми Джун, докато разчистваха масата, а гостите минаваха в съседния салон, обзаведен с разкошни и удобни канапета и столове.

— О, веднъж ми дадоха негова книга — отвърнах аз.

— Е, и? Прочете ли я?

— Започнах я, но реших, че подобно четиво ще ми е нужно на смъртния одър, и си казах по-добре да си го запазя за тогава. Сетне книгата се загуби някъде. Май че нарочно съм я хвърлил в морето.

— Мъдро решение.

Хармън изневиделица се появи до нас.

— Е, какво ще кажете сега да ви поразведа из моята губерния, г-н Паркър? Джун, ти ще благоволиш ли да ни придружиш?

Джун най-лицемерно се въздържа.

— Виж, Джоел, най-много да се сджавкаме за някоя твоя идея, нали? Нека новият ти гостенин се наслади на колекцията, без да му влияя с моите предразсъдъци.

Хармън се поклони, извърна очи към мен.

— Да ви предложа нещо друго за пиене, г-н Паркър?

Повдигнах към него полуизпитата си чаша с виното, рекох:

— Засега се чувствам добре с това, благодаря ви.

— Хубаво. Хайде тогава да тръгваме.

Тръгнахме из дома, стая по стая. Хармън се спираше и коментираше картините, с които най-много се гордееше. Повечето от имената на художниците не ми говореха нищо, това обаче вероятно се дължеше на невежеството ми, на какво друго? При това не бих казал, че голямата част от Хармъновата колекция ми хареса. Още повече — направо си представях критичните физиономии на Джун и хапливите й забележки за някои от най-необичайните платна.

— Чух, че притежавате неща на Даниъл Клей — подхвърлих по едно време, докато ужким се наслаждавахме на нещо, което би могло да бъде или залез или например хирургически шев.

Хармън се ухили.

— Джун ми каза, че вероятно ще се заинтересувате от тях — поклати глава той. — Имам две картини, държа ги в офис в задната част на къщата. Останалите са на склад. Моята колекция редовно се подменя, въртя си наличните картини, едни излагам, други прибирам и така. Прекалено много произведения имам, мястото ми не стига. Дори и в дом като този.