Джон Коннолли - Нечестивци

— Онзи ден — когато се обаждахте — ми беше дяволски тежък — рече той — Така че не бе най-подходящото време за разговори.

— Аз все по неподходящо време се обаждам, такъв съм си по природа — отвърнах. — А пък човек трябва да се съобразява, нали?

— Сам не знаете колко сте прав — поклати глава Старк. — Още ли душите около случая Клей?

Рекох, че да, все още душа. Той направи гримаса, сякаш някой му поднесе да помирише развалена риба. Именно тогава ми съобщи и за мъртвите врани.

— Подплашиха секретарката ми до полуда — въздъхна Старк. — Беше сигурна, че е дело на сатанисти.

— А вие какво мислите?

— Е, стресна ме, защото ще си призная, че най-лошото, случвало ми се досега, беше забит голф стик в предното стъкло на новия ми лексус.

— Да имате идея кой може да го е направил?

— Мога да се досетя вие какво мислите, нали? Че е същият тип, дето тормози Ребека. Знаех си аз още в мига, когато ви чух гласа — лош късмет носите вие — изтърси той, сепна се и се опита да замаже грубостта с фалшив смях.

Ясно бе обаче, че го е казал напълно сериозно.

— А защо ще тормози и вас?

— Защото е отчаян негодник, а моето име фигурира навсякъде по свързаната с Даниъл Клей документация. Само че аз бях дотук. С легализирането на завещанието се занимава друг адвокат.

— Страхувате ли се?

— Не, в никакъв случай. Стара лисица съм аз, с най-големите акули вземане-даване съм си имал и ето ме на — жив съм си. При това закъсам ли наистина, има хора, на които мога да се обадя за помощ. Ребека обаче такива ресурси няма. Тя се обръща към хора като вас, при това може да разчита на помощта ви само докато има пари да плаща. Затова по-добре зарежете тази работа, Паркър. Само влошавате ситуацията, като ровите из старите бакии и мътите водата.

— Значи вас истината не ви интересува?

— Мен ли? Аз съм адвокат — рече той. — Какво общо има истината тук? С каквото и да било? Работата ми е да защищавам интересите на клиентите. А истината понякога само пречи.

— Аха, доста, хм, прагматичен подход.

— Аз съм реалист. С наказателни дела не се занимавам, но да речем, че поема защитата ви по обвинение в убийство, а вие твърдите, че сте невинен. Какво ще очаквате от мен? Да кажа на съдията, че в крайна сметка смятам, че вие сте убиецът, защото това е истината ли? Ама така не става. Хайде да говорим сериозно. Законът от истина нужда няма, трябва му само някакво нейно подобие. Повечето случаи просто се оправят с помощта на версия, приемлива и за двете страни. Сделка се нарича, дори и в правото. Искате ли да ви кажа коя е единствената истина там? Че всеки лъже. Това е истината. Обърнете се към църквата, там може и да ви я осветят.

— А да имате клиент, чиито интереси защитавате в контекста на случая Даниъл Клей?

Старк ми се закани с пръст. Мразя го този жест, както не търпя да ми говорят поучително, обръщайки се към мен на фамилно име.

— Ама и вие сте един — въздъхна той. — Даниъл ми беше клиент. След това и дъщеря му също, макар и за кратко време. Сега Даниъл е мъртъв. Свършена работа, минало време, мир на праха му. Оставете го на мира, където и да е сега.

Извърна се и ни остави, закрачи към писателя Джейкъбс и се заговори с него. Джун ме изгледа, закани ми се с пръст в имитация на адвоката Старк.

— Прав е — рече тя. — Ти наистина си голяма работа. Има ли случай с някой да си водил завършващ любезно приятелски разговор?

— Само с теб — натъртих аз.

— Това е защото не внимавам в казаното.

— Сигурно е така — съгласих се аз, а в същия миг един прислужник удари гонга, призовавайки гостите да влязат в залата за вечеря.

Изглежда, броят на присъстващите не надхвърляше дванайсетина, включително Хармън и съпругата му. Сред гостите бяха още известна с колажите си художничка, за която дори и Джун не бе чувала, и трима банкери — приятели на Хармън от доброто старо време. По пътя към столовата Хармън се приближи до нас, за да проведе полагаемия се светски разговор за пръв път тази вечер, като първо се извини, че толкова е закъснял.

— Е, Джун, тъкмо вече се бях отчаял, че отдавна не си идвала на скромните ни вечери. Разтревожих се, знаеш — да не би с нещо да съм те обидил?

Джун махна с ръка и се усмихна.

— Хайде сега, познавам те достатъчно добре да се обиждам от каквото и да е, като изключим спорадичното ти отсъствие на добър вкус — пошегува се тя.

Сетне се отдръпна леко встрани, за да може домакинът да се ръкува с мен. Страхотно го владееше този номер Хармън, направо в изкуство го беше превърнал, вероятно и уроци би могъл да преподава. Времетраене на ръкостискането, с каква сила да поемеш ръката на госта, колко широка да бъде усмивката ти.