Джон Коннолли - Нечестивци

— Клей има ли още много подобни картини? — запитах аз.

— Той поначало не е особено продуктивен автор — отвърна Хармън, — но от онова, което аз лично съм виждал, може да се каже, че има още картини с подобни сюжети — да.

Галаад се намира недалеч от Джакман, а пък Джакман е мястото, където била намерена изоставената кола на Даниъл Клей. Припомних този факт на Хармън.

— Бих казал, че Даниъл имаше интерес към Галаад — предпазливо отвърна той.

— Просто интерес или нещо повече?

— Какво точно ме питате? Дали Даниъл е имал някаква фиксация относно Галаад ли? Не мисля така, но пък като вземем предвид естеството на професионалната му работа, не е чудно, че е любопитствал относно историята на мястото. Той ходил да разговаря с Дъбъс, знаете ли? Лично ми е разказвал за това. Мисля си, че по едно време го глождеше някаква идея за проект във връзка с Галаад.

— Проект ли?

— Ами да, книга за Галаад.

— Точно този термин ли използваше? Думата проект, а?

Хармън се замисли за миг.

— Не помня със сигурност, но може и тя да е била.

Допи брендито от чашата, която си носеше, и я остави върху бюрото.

— Вижте, опасявам се, че съм лош домакин — зарязах си другите гости. Хайде да се връщаме при групата.

Отвори вратата, пропусна ме учтиво да мина, сетне затвори и заключи. Тръгнахме назад.

— Какво според вас се е случило с Даниъл Клей? — запитах го по пътя, докато приближавахме салона, а разговорът там — в началото тих като далечно жужене — постепенно се превърна в лека глъчка.

Хармън спря пред вратата, постави ръка на дръжката и пак се замисли.

— Не зная — рече той. — Но едно мога да ви кажа: Даниъл не беше от хората, дето ще извършат самоубийство. Може и да се е винял за случилото се с онези дечица, но самоубийство за това не би извършил. Но пък ако е още жив, досега все щеше да се е обадил някому. Доста години минаха, поне на дъщеря си или на мен щеше да позвъни. На някои от колегите също. Такова нещо обаче не се е случвало.

— Значи смятате, че е мъртъв?

— Смятам, че е бил убит — поправи ме Хармън. — Само че дори и идея си нямам защо.

Купонът, ако мога да използвам тази дума, се разтури някъде след десет часа. Повечето от времето там прекарах в компанията на Джун, Ниоко и Съмър. Опитвах да си давам вид на човек, разбиращ от изкуство поне малко, обаче се издъних. В даден момент налетях на Джейкъбс и двамата банкери и този път опитах да се направя вещ в света на финансите. Пак се издъних. Оказа се, че Джейкъбс, народен писател по призвание, много загрявал от рискови ценни книжа и валутни игри, още повече за човек с претенции за връзка с природата. Толкова нагло бе лицемерието му, чак се възхитих.

Гостите бавно се разотиваха, насочвайки се към паркираните отвън автомобили. Хармън стоеше на верандата, въпреки че изведнъж се бе застудило, изпращаше ги. Сбогуваше се с всеки лично, благодареше за посещението. Домакинята пожела приятна вечер на всички общо и се скри някъде. Ниоко обаче остана и отново ми се стори, че въпреки отнесения си външен вид Лори Хармън съвсем не е в неведение на реалните неща в света, както смяташе младата хубавица.

Излизах един от последните. Хармън ме задържа, стисна ми дясната ръка със своята, а лявата сложи на рамото ми.

— Запитайте Ребека, моля ви, дали има нещо, с което мога да й помогна. Ще го направя с най-голямо удоволствие, само да ми каже — заяви той. — Много са хората, които биха желали да научат какво се случи с Даниъл Клей.

Сетне лицето му потъмня, а гласът му стана съвсем тих.

— И не само приятелите му са сред тях — добави той.

Изчаках малко, дано продължи. Този човек наистина имаше вкус към енигмите.

— Даниъл се промени, знаете, и това бе накрая, тъкмо преди да изчезне — продължи след малко Хармън. — Не беше обаче по причина на собствените му неприятности — случая Мюлер и разкритията за малтретираните деца. Имаше още нещо. Последния път когато се видяхме, той определено бе доста загрижен. Може да е било и нещо, свързано с научната му работа. Но пък какво толкова от нейната сфера би могло така да го раздруса?

— А вие кога се срещнахте за последен път?

— Може би седмица преди да изчезне безследно.

— И с нищо не ви подсказа какво го безпокои, така ли? Като, разбира се, изключим текущите неприятности.

— С нищо. С такова впечатление останах.

— Защо не ми го казахте там, горе — във вашия офис с картините?

Хармън ме изгледа продължително. Погледът му говореше само едно: че не е свикнал някой да критикува или коментира решенията му.