Джон Коннолли - Нечестивци

— Е, разбирате какво имам предвид.

— Само че той е безследно изчезнал, не мъртъв.

— Тя междувременно успя да уреди всичко — юридически го обявиха за покойник. За беля за мен се оказа прекалено късно. В банката има цял куп пари, ама до мен няма да стигнат. Иначе сега биха ми се оказали тъкмо на място.

— Трудни времена, а?

— За бачкатора времената винаги са били трудни.

— Това звучи като поетичен текст за песен. Дори и подходяща стъпка има.

— Ами, стари новини. Кой ли не е пял за тези неща.

Той пристъпи от крак на крак, извърна се назад към склада, погледна часовника си. Явно му се искаше да ме разкара и да се захваща с работата си. Не можех да го виня.

— А откъде извира дълбоката увереност, че Даниъл Клей е мъртъв? Да не сте ясновидец? — запитах отново.

— Ама този тон хич не го харесвам! — изведнъж изръмжа той, инстинктивно сви ръце в юмруци и се изхрани на земята.

В следващия миг се усети и разтвори пръсти, сетне изтри влажните длани в панталоните.

— Нищо обидно не съм искал да кажа — обясних спокойно. — Просто наистина изглеждате прекалено сигурен, че г-н Клей няма да се завърне у дома.

— Ами него го няма отдавна, нали? Никой не го е виждал… вече шеста година върви. Освен това знам, че е излязъл ей така, с дрехите по него и нищо друго. Дори една чанта с бельо и четка за зъби не си е взел.

— От бившата си съпруга ли го знаете като факт?

— И от нея да не е, значи по вестниците съм го чел. За никого не е било тайна.

— Виждахте ли се с нея по времето, когато баща й изчезна?

— Не, по-късно се получи връзката, макар че не изтрая повече от шест месеца. Усетих, че се среща с други мъже зад гърба ми и я разкарах, кучката му с кучка.

Не изглеждаше никак притеснен от казаното. За повечето мъже е неудобно да говорят за изневерите на съпругите или приятелките си, обаче при Лежер нямаше нищо, което да напомня срам или съжаление за предателствата. Ако, разбира се, казаното по този повод беше вярно. При това един рогоносец много внимава къде и с кого споделя тайната си, защото тя сетне може да бъде използвана срещу него. Да не говорим колко е унизителна подигравката, че жена ти си търси удоволствието другаде, след като ти не можеш да й го осигуриш. При мъжете тези неща винаги се виждат някак си деформирани през призмата на секса. Познавам жени, които са пожелавали чужди мъже, но повечето са изневерявали, защото у дома не са намирали нужното внимание, топлота, обич. Мъжете почти винаги търсят единствено секса. Жените го правят по други причини.

— Е, не може да се каже, че и аз съм бил съвсем точен — внезапно добави Лежер. — Ама ние, мъжете, сме си такива, нали? А тя си имаше абсолютно всичко. Нямаше повод, нямаше причина да ходи по чуждо. А когато й направих забележка за поведението, тя взе та ме изхвърли от дома си. Вече ви казах: курвата си е курва. Така си е, жените стигат на определена възраст и край. Стават кучки. Ама вместо да си признае, да вземе да се разкае, тя се нахвърли върху мен. Обвини ме, че аз съм бил мръсникът, не тя. Кучката му с кучка.

Рекох си, че това не е моя работа, обаче версията на Ребека Клей относно раздялата им и брачните затруднения беше по-различна от тази на Лежер. Той твърдеше, че е оскърбената страна, а разказаното от Ребека пък ми звучеше далеч по-истинно, но това сигурно се дължеше на факта, че Джери всячески ме отблъскваше като човек. В същото време не виждах причина да ме лъже. Цялата история поначало не говореше добре за самия него, пък и горчивината в думите му звучеше съвсем неподправено. Някъде в думите му имаше истина, колкото и иначе тя да изглеждаше изкривена в общия контекст на нещата.

— Г-н Лежер, чували ли сте някога името Франк Мерик? — запитах го аз.

— Не, мисля, че не — отвърна той. — Мерик, а? Не, нищо не ми напомня това име. Той ли е лицето, дето ходи след Ребека?

— Точно така, той я безпокои.

Лежер отново извърна очи. Лицето му в момента не виждах, но цялото му тяло се изпъна, напрегнато, сякаш удар очакваше.

— Не — повтори той. — Не го познавам този човек.

— Странно — рекох.

— Кое е странното?

— Защото той, изглежда, ви познава.

Сега едва ли не подскочи, очите му се впиха в моите. Дори не се опита да прикрие уплахата си.

— Какво искате да кажете?

— Само това, че той ми даде идеята да говоря с вас. Рече, че вероятно знаете причината, поради която търси доктор Даниъл Клей.

— Не е вярно! Казах ви вече — Клей е мъртъв. Той не е от онези хора, дето внезапно изчезват, за да се появят по-късно някъде под друго име. Покойник е. Дори и да не е, от къде на къде с мен ще поддържа контакт? Аз дори лично не го познавам.