Джон Коннолли - Нечестивци

Тъкмо допивах втората чаша кафе, когато телефонът ми звънна. Беше Мерик. Познах го в секундата, в която заговори, обаче на дисплея на апаратчето номер не се изписа.

— Ама ти си бил доста умно копеле — рече той.

— Това комплимент ли е? Ако е така, още ще трябва да поработиш по стила. Толкоз време в пандиза, позабравил си дяволъците.

— Ти сега на сляпо играеш. Адвокатът нищо не ти е казал.

Не ме учуди, че Елдрич е развъртял телефоните. Не бе ясно обаче кой точно е светнал Мерик — адвокатът или въпросният загадъчен клиент?

— Аха. Искаш да кажеш, че ако си поиграя в мрежата, за теб нищо няма да излезе, а?

— Играй си колкото си искаш. Аз пък да не взема да те улеснявам, я.

Изчаках секунда-две, преди да задам следващия въпрос.

— Как се казва момичето на снимката, Франк?

Отговор не последва.

— Заради него си тук, а? Било е пациент на Даниъл Клей, нали? Вероятно ти е дъщеря. Кажи ми името й, Франк, и може би ще съумея да ти помогна.

Когато Мерик проговори отново, гласът му бе изцяло променен. Сега в него звучеше тиха, но смъртоносна заплаха. Вече знаех със сигурност, че си имам работа с човек не само напълно способен на убийство, а вече убивал. Усещах и друго — че отваряйки дума за момичето, бях престъпил някакви норми.

— Слушай ме внимателно — рече той ледено. — Веднъж вече ти казвах: това си е моя работа. Дадох ти време да убедиш онази госпожичка да ми даде каквото е нужно, а не да ходиш да ровиш из неща, които не те засягат. Значи сега най-добре е да се върнеш там, откъдето идваш, и да я убедиш.

— Ами ако не я убедя, тогава какво? На бас се ловя, че същият, който ти е съобщил за посещението при Елдрич, ти е казал още и тутакси да увеличиш натиска. Продължавай да я тормозиш, а твоите авери току-виж и ръцете ти развързали, зелена светлина ти дали, нали? Само че пак ще се озовеш в пандиза, Франк. Кажи ми тогава какво ще спечелиш от цялата работа?

— Ти единствено времето си прахосваш — каза той. — Изглежда си мислиш, че съм се майтапил с теб относно крайния срок…

— На път съм да уредя въпроса — излъгах аз. — До утре положително ще имам нещо за теб.

— Двайсет и четири часа, запомни — добави той. — Разполагаш с този срок, нищо повече. И знай, че съм направо великодушен. Още едно нещо да ти кажа: на мен развържат ли ми ръцете, ти и госпожичката ще трябва здравата да се загрижите… Защото точно сега то е единственото, дето ме възпира, като не се смята обичайното ми добродушие.

С тези думи Мерик прекъсна връзката. Платих си сметката, кафето бе вече изстинало, изобщо не го и докоснах. Изведнъж се оказа, че съвсем нямам време за губене.

Следващото ми посещение беше при Джери Лежер, бившия съпруг на Ребека Клей. Обадих се в онази фирма „Ей-Сикюър“, казаха ми, че бил на обект в Уестбрук заедно с Реймън Ланг. Пуснах няколко комплимента на секретарката, накрая тя изплю точния адрес.

Заварих служебния пикап спрян сред същинска индустриална джунгла от кал, строителни отпадъци, недостроени сгради, а по средата им незастлан път с дълбоки коловози. Не ми бе ясно дали този обект е полузавършен или просто зарязан да се руши. Ясно личеше къде преди известно време бе спряла строителната дейност. Бетонните плочи на две от постройките стояха недовършени, арматурата стърчеше във всички посоки, прекъсната, превита, досущ като строшени или отрязани крайници. Множество локви воняха силно на газ и загнило, сред буренаците лежеше преобърната бетонобъркачка — неголяма, жълта на цвят. Когато приближих достатъчно, забелязах, че ръждата вече е започнала да я яде.

Встрани стърчеше висок временен склад, вратите му отворени. Оказа се празен, иначе там заварих двама мъже, бяха на първото ниво на вътрешна двуетажна конструкция, клечаха на пода пред разтворен чертеж. На прозорците имаше фини мрежи против насекоми, изглеждаха наскоро поставени. Сигурно тук възнамеряваха да складират нещо, което ще се нуждае от алармена система. Почуках на металната врата с едно желязо, двамата едновременно вдигнаха глави.

— Нещо да ви помогна? — запита единият.

Беше около пет години по-възрастен от мен, може би и по-малко, едър и видимо доста як. Оказа се плешив, но подстриган съвсем късо, за да не се вижда олисялото теме. Детински начин да прикриеш нещо, което смяташ, че те загрозява, ама какво толкова. Винаги съм изпитвал симпатия към връстници с по-малко коса от моята. Разни хора, разни идеали, нали имаше една такава приказка? Може в своята област да си истински крал, стотина компании да притежаваш и пак сутрин застанеш ли пред огледалото, да си казваш: „Ех, Боже мой, защо ли си нямам някогашната коса!“