Джон Коннолли - Нечестивци

— Джери Лежер търся — рекох на глас.

Сега откликна другият — среброкос, с румени бузи. Ребека Клей бе почти десетина години по-млада от мен, а този мъж пък със сигурност бе най-малкото с десетина, ако не и с петнайсетина по-стар. Личеше му още, че е понапълнял, а и бузите му висяха. Едра, почти квадратна, главата му изглеждаше голяма за тялото, а устата му се извиваше във въззлобна гримаса — от онзи тип, дето все намира някого да хока, било жената, децата, модерната музика, времето. Носеше груба работна риза на карета със запретнати ръкави, стари, износени джинси и кални боти с различни видове връзки. Ребека бе привлекателна жена, този съвсем обратното. Вярно, едва ли винаги човек предварително си избира онзи, в който ще се влюби, а и много жени не търсят в мъжа външната красота, но връзката Лежер-Клей подсказваше, че понякога външният вид може да се окаже сериозно неудобство.

— Името ми е Чарли Паркър — рекох. — Частен детектив съм. Бих желал да поговорим с вас, ако можете да ми отделите няколко минути.

— Тя ли ви нае?

От тона на гласа му веднага пролича, че въпросната „тя“ едва ли е човек, към когото Лежер храни някакви хубави чувства.

— За бившата ви съпруга работя, ако това ме питате — отвърнах аз.

Лицето му се проясни, но съвсем за кратко. Смръщената гримаса се разведри за секунда-две, сетне се яви в малко по-друга модификация. Краткият обмен въпрос-отговор остави в мен впечатлението, че може би Ребека не е единственият източник на неприятности за Джери Лежер. Във всеки случай със сигурност можеше да се каже, че той не е от хората, дето умеят да крият чувства и мисли зад безизразно лице. По неговото за съвсем кратко време пробягаха загриженост, облекчение, сетне граничеща с паника тревога. И всяко едно от тези ужким мимолетни изражения бе съвсем ясно за разпознаване. Заприлича ми на герой от анимационно филмче, лицевите му черти в постоянна гоненица с емоциите.

— Че за какво й е на бившата ми съпруга детектив? — запита той след малко.

— Именно по същия въпрос желая да поговорим. Може би за малко да излезем навън, а?

Лежер извърна очи към по-младия колега, онзи кимна и отново впери очи в чертежа. Небето отвън бе лазурносиньо, слънцето грееше доволно ярко, само че не топлеше.

— Е, и? — измуча той.

— Жена ви ме нае, защото един човек постоянно я преследва.

Очаквах по лицето на Лежер да се изпише удивление, обаче не го дочаках. Вместо това по него засия злобна усмивчица, сякаш направо от лицето на типичен за викторианската мелодрама злосторник взета.

— Сигурно някое от гаджетата, а? — подхвърли той.

— Тя има ли приятели?

Лежер сви рамене.

— А, пада си мръсница. Де да зная как им викат мръсниците на такива — ебачи май, а?

— А защо я наричате мръсница?

— Ами защото си е именно такава. Мамеше ме още докато бяхме женени, пък и в лицето ме лъжеше. Тя за всичко лъже. Онзи човек, за когото говорите, вероятно е някой шушумига, дето му е обещала купон, сетне го е извозила и сега той се коси за онова, дето не го е получил. Аз се оказах пълен глупак — да взема за перфорирана жена да се женя, ама хайде от мен да мине, бях я съжалил. Само че повече същата грешка няма да направя. Такива само ги чукаш и ги разкарваш. Никакви женитби, тия са за леваците.

И гадната усмивка отново кацна на лицето му. Почти очаквах да ме изръга в ребрата и да ми намигне с думи от сорта на „Ние, пичовете, сме си такива!“, както в Монти-Пайтъновите скечове, или „Тия, жените де, до една са лъжкини и мръсници“.

Само че съвсем не беше смешно. Все се връщах на въпроса му кой ме е наел и изписаното по лицето облекчение, когато отвърнах, че работя за жена му. Какво ли още бе направил този Джери? Кого другиго беше ядосал? Коя беше тази — втора „тя“, ядосана до положение да наема частен детектив? Защото от емоционалните реакции по лицето му точно така се получаваше.

— Не смятам, че въпросният човек е шушумига или отхвърлен ухажор — казах кротко.

Лежер се замисли върху думата ухажор, понечи да запита нещо, сетне се отказа.

— Този човек не престава да задава въпроси за бащата на Ребека — продължих аз. — Останал е с впечатлението, че Даниъл Клей е може би жив.

Нещо се размърда в очите на Джери. Заприлича ми на дух от бутилка, дето тъкмо понечва да изскочи от затвора си, когато някой отново затъква тапата здраво.

— Хайде бе, това са глупости — изтърси Лежер. — Баща й е мъртъв. Всеки го знае.

— Всеки ли казахте?

Лежер отмести очи от мен.