Джон Коннолли - Нечестивци

— Всъщност не съм в състояние да кажа. Това би трябвало да обсъдите с г-н Мерик.

Носът ме засърбя. Усещах как молекулите на прахта и старата хартия навлизат в него, сякаш в част от кантората искат да ме превърнат. Неволно си представих как са минали години и внезапно тук влиза някой. Заварва ни все така с Елдрич — неискрени реплики разменяме, подхвърляме си безкрайни въпроси и отговори, а върху ни бавно се стеле прахта, постепенно в свое подобие ни превръща.

— Искате ли да чуете какво мисля, г-н Елдрич?

— Добре, кажете каквото мислите.

— Мисля си, че Мерик е извънредно опасна личност. Смятам още, че някой го е насъскал срещу моята клиентка. Вие знаете кой е този някой — било мъж, било жена — и може би ще се съгласите да му предадете послание от мое име. Кажете комуто трябва, че в моята област аз съм много добър. И ако нещо се случи на жената, която ми е платила да я охранявам, първо тук ще се върна и някой си съответно ще отговаря. Достатъчно ли съм ясен?

Изражението на Елдрич си остана абсолютно същото. Сетне на лицето му се появи познатата ми вече усмивчица, блага беше, като на дребен, сбръчкан Буда.

— Съвършено ясен сте, г-н Паркър — откликна той. — Това, което сега ще изразя, е просто едно мое наблюдение и нищо повече — струва ми се, че сте приели враждебна позиция по отношение на г-н Мерик. Ако успеете обаче да потиснете този си конфронтационен дух, може би ще стигнете до заключението, че с него имате доста общи неща, всъщност много повече, отколкото си мислите. И може би ще се окаже, че споделяте известни общи цели — вие и той.

— Аз други цели нямам, освен тази да не позволя нещо лошо да се случи на жената, която съм се заел да охранявам.

— Ох, г-н Паркър, мисля, че това не е вярно. Вие в момента разсъждавате в стеснен конкретен контекст, а не в голямата общност на нещата, така да се каже. Какво, имам предвид ли? Че подобно на вас, г-н Мерик може би търси някаква форма на справедливост.

— За себе си или за някого другиго?

— Вие опитахте ли се да го запитате?

— Опитах, но нещо не се получи.

— Може би ако решите без пистолет на кръста…?

Значи Мерик му бе разказвал туй-онуй, при това съвсем неотдавна е било. Иначе откъде ще знае за срещата ни и за това, че съм бил въоръжен.

— Знаете ли какво? — заинатих се аз. — Не мисля, че искам да се срещам с Мерик без оръжие подръка.

— Е, това, разбира се, си е ваше право, ваше решение. И сега, ако нямаме какво повече…

Не доизрече мисълта си, стана и закрачи към вратата, отвори я. Ясно, слагаме край на срещата. Отново ми протегна ръка.

— За мен беше удоволствие — рече той тържествено и ми се стори, че по неговия си особен начин звучи напълно искрено. — Очарован съм, че най-накрая имахме възможността да се запознаем. Много съм чувал за вас.

— Това, последното, също от вашия клиент ли? — автоматично казах аз и за миг усмивката му почти се изхлузи, крехка като кристална ваза на ръба на разклатена маса.

Успя да си я върне на лицето, но за мен това бе достатъчно. Тъкмо се накани да отговори, аз го изпреварих.

— Чакайте да позная — рекох не без злобица. — Не можете да ми кажете, нали?

— Точно така — отвърна той. — Но пък ако това ще ви е известно утешение, сигурен съм, че вие двамата пак ще се срещнете. След време.

— Пак ли?

Само че той вече бе затворил вратата. Зад нея останаха и Томас Елдрич, и всичко онова, което знаеше, барабар с хартията, прахта и фирмените тайни. Все едно тежката порта на нечия гробница се захлопна в лицето ми.

Посещението при Елдрич не допринесе особено много за вътрешното ми равновесие. Във всеки случай поне малкото име на Мерик научих. Адвокатът избягна да отрече или потвърди евентуалното му пребиваване в затвора. Това означаваше, че някъде в системата се намират разни неудобни неща като например срамни тайни, дето само чакат някой на бял свят да ги извади. Никак обаче не ми харесваше онзи двусмислен намек, че съм познавал клиента му отпреди. Иначе какво би трябвало да означава думичката „пак“? И в моето минало витаеха не малко призраци. Изобщо не ми се искаше който и да е от тях да се появява точно сега.

За кафе и сандвич спрях на ресторанта „Бел Ер“ на шосе 1, артерия, където ако не друго, то поне заведенията за хранене са предостатъчно на брой. „Бел Ер“ бе оцелял на старото си място вече почти половин век. На десетметров пилон над масивната стара постройка голям надпис „Ресторант“ оповестяваше присъствието му, а отдолу името бе изписано с по-дребни букви и типичен още за петдесетте години курсивен шрифт. Знаех, че човек на име Хари Калас върти ресторанта, наследен от баща му. Обстановката вътре не беше лоша — тапицирани в тъмночервено сепарета, на бара високи столове в същия тон, подът застлан с плочки в сиво и бяло, издържали на стъпките и танците на поколения поред. Носеха се слухове, че Калас щял да прави ремонт и да сменява интериора. Сигурно му беше необходимо да влезе в тон с времето, иначе ме натъжаваше мисълта, че още една икона от старите традиции си отива завинаги. В единия край на ресторанта в стената бе вграден голям телевизионен екран, само че никой не го гледаше. В кухнята бе достатъчно шумно, келнерките хвърчаха за поръчки, по масите вече имаше достатъчно клиенти — местни хора и строителни работници бързаха да поръчат сутрешния специалитет на заведението.