Джон Коннолли - Нечестивци

След няколко минути Ребека ми звънна, за да съобщи, че в момента минава пред автобусното депо в квартала Сейнт Джон. Разбрахме се, че ще спре пред самия магазин. Оказа се, че там вече я чака клиентката, която желаеше да наеме първия етаж. Двете влязоха заедно, вратата се затвори след тях. Витрините бяха големи, стъклата им чисти, от мястото, където се намирах, отлично виждах и двете.

Не забелязах набития мъж, докато той не започна да си пали цигарата, а го правеше по доста особен начин. Появи се сякаш от нищото, застана край металния парапет извън паркинга. Стискаше цигарата вертикално между палеца и показалеца на дясната ръка, която имаше превръзка, бавно я мачкаше и въртеше, сякаш да омекоти тютюна за по-леко всмукване, обаче вниманието му очевидно бе насочено изцяло към жените в магазина на отсрещната страна на улицата. В самото движение на пръстите му се долавяше нещо чувствено или може би така ми се струваше поради втренчения поглед, впит във фигурата на Ребека Клей. Мина малко време, той бавно постави цигарата в устата, наплюнчи края й за миг, чак тогава поднесе запалена клечка, без да отделя очи от магазина отсреща. Сетне вместо да хвърли клечката или да я духне, той я задържа, докато пламъчето близна връхчетата на пръстите му. Очаквах в този миг да я захвърли, но той продължи да я стиска, без да обръща внимание на явната болка. Когато клечката се стопи, той разтвори пръсти, крайчецът падна на дланта му, продължи да гори още мъничко върху кожата, сетне почерня и угасна. Той завъртя ръка, пусна остатъка на земята. Извадих малкия цифров фотоапарат, дето винаги го държа в колата, щракнах една-две пози. В същия миг онзи се огледа, сякаш усетил чуждия поглед и обектива върху себе си. Всъщност бях готов да се закълна, че бе почувствал чуждото внимание. Леко се свлякох напред на седалката, но преди това за частица от секундата успях да зърна споменатия от Ребека троен белег на челото му. След малко се понадигнах, него вече го нямаше, но усещах, че е наблизо, вероятно зад стената на тютюневия магазин, още повече че след секунда лекият бриз издуха талази цигарен дим иззад ъгъла.

След малко Ребека се появи на улицата, в ръката си носеше някакви документи. Другата жена излезе заедно с нея, двете говореха и се усмихваха. Позвъних на Клей веднага, първите ми думи бяха да продължи да се усмихва и внимателно да слуша.

— Обърнете се с гръб към „Джоуз Смоук Шоп“ — рекох, опасявах се все пак изражението й да не се промени, след като чуе, че съм засякъл онзи тип. — Вашият почитател е тук, край същия магазин. Не се обръщайте, не се заглеждайте натам. Моля ви да пресечете улицата и да влезете в книжарницата „Кънингам Букс“. Дръжте се спокойно, нормално, все едно имате време за убиване. И стойте там, докато дойда да ви взема, чувате ли?

— Добре — обеща тя, а гласът й леко потрепери.

Все пак не беше много изплашена. И за нейна чест съумя да изиграе добре ролята си. Нито се обърка, нито показа някаква емоция било чрез жест или изражение на лицето. Подаде ръка на клиентката за сбогом, огледа се наляво, сетне надясно и спокойно пресече улицата на път към книжарницата. Влезе, без да се колебае, сякаш такова е било отдавнашното й намерение. Излязох от колата и незабавно закрачих към фасадата на тютюневия магазин. Там вече нямаше никой. Само захвърленият на земята фас и кибритената клечка до него свидетелстваха, че тук е бил онзи набит тип. Връхчето на фаса бе като пресовано до почти пълна плоскост. В съзнанието ми изскочи неволна картина: два пръста стискат горящия връх, не трепват, въпреки че здраво пари и боли. Почти усетих и вонята на изгорена плът.

Огледах се незабележимо и веднага го зърнах. Беше пресякъл „Конгрес“, вървеше в посока центъра на града. Стигна „Парк“ и сви по нея, изгубих го от поглед. Реших, че колата му е там някъде, значи ще има нужда от нея. Може би ще я подкара, изчаквайки излизането на Ребека от книжарницата. Сетне или ще я проследи, или ще я пресрещне.

Закрачих към пресечката, стигнах ъгъла на „Парк“ и рискувах да надникна. Набитият тъкмо отваряше вратата на червения форд, наведен към него. Продължих напред леко приведен, за прикритие използвах паркираните на отсрещната страна на улицата коли. На колана носех по-малкия си пистолет — 38-и калибър. За работа като сегашната бе доста по-подходящ от големия смит и уесън десетка. Само че така или иначе не ми се искаше да го размахвам пред всякакви случайни минувачи по улицата. Застана ли пред онзи тип с патлака в ръка, значи сам да си издъня шанса за резонен разговор и увещания. А ситуацията току-виж се влошила до крайност, преди още да съм усетил нещата както трябва. Вече имах зрителна информация как този тип се изгаря сам, при това го прави с очевидна лекота. Фактът говореше за индивид с висок праг на търпимост на болка, а тези неща обичайно имат сериозна предистория. Тоест евентуалната конфронтация с него би съдържала куп неизвестни, а те винаги изискват деликатен подход.