Джон Коннолли - Нечестивци

За късмет в същия миг по „Парк“ се зададе джип гранд чероки, на волана беше типичен шкембест футболен запалянко и любител на бирата. Създаде ми чудесно прикритие, мушнах се зад него, доближих форда откъм обратната на шофьорската страна. Виждах човека на шофьорската седалка, контура на зализания перчем и едрите мускули на врата, а от ауспуха вече излизаше светъл дим. Ръцете му бяха върху кормилото, лявата потропваше в такт с ритъма на нещо, което не чувах. От сегашното разстояние различих по-добре превръзката на дясната ръка. Беше груба, през материята бяха избили кървави петна. В този миг вече нямаше начин да не ме види. Приближавах се със спокойно увиснали встрани ръце, а махне ли своите от волана, бях готов да реагирам по един или друг начин. Проблемът обаче бе налице — приближа ли се достатъчно за разговор, няма да имам голям избор за отстъпление. Донякъде разчитах на факта, че на улицата има хора, още и на надеждата, че той ще предпочете първо да чуе какво имам да кажа, сетне ще прибягва до какъвто и да е враждебен акт.

— Как си? — подхвърлих аз.

Той ме изгледа някак бавно, лениво, сякаш му трябваше по-особено усилие да реагира на факта, че ме вижда. Между устните му отново стърчеше цигара, на плоското място пред стъклото бе захвърлено пакетче сини „Америкън Спирит“.

— Екстра — отвърна след малко. — Просто екстра.

Повдигна дясната ръка към устата, извади цигарата, отново я налапа и дръпна, огънчето светна в яркочервено. Извърна глава, отправи очи право напред.

— Знаех си, че някой ходи по мен — рече той. — Пък и пистолет носиш, виждам.

Оръжието издуваше сакото ми лекичко, да се познае присъствието му там бе работа на набито, професионално око.

— Е, човек не може всичко да скрие — рекох любезно.

— От мен няма какво да се безпокоиш. Аз не нося оръжие. Нямам нужда.

— И аз така си мислех — рекох. — Ти си просто една нежна душа.

— Тц, чак такива претенции не мога да имам. Жената ли те нае?

— Тревожи се — отвърнах аз.

— Няма причина да се тревожи. Само да ми каже каквото я питам и си хващам пътя.

— Ами ако не го направи или например не може?

— О, но това са две различни неща, нали? Едното не зависи от нея, но другото зависи.

Пръстите му се плъзнаха по обръча на волана, смъкнаха се от него. В същия миг посегнах към пистолета на кръста.

— Е, хайде де, хайде сега! — възкликна той и вдигна ръце в престорен жест на покорство. — Вече ти казах. Оръжие нямам.

Ръката ми остана близо до колана.

— Предпочитам ръцете ти да си стоят там, където ги виждам.

Той сви рамене, ужким пет пари не дава, сетне бавно отпусна длани върху кормилото.

— Ти име нямаш ли си? — запитах спокойно.

— Имена имам колкото си искаш.

— Е, не го давай толкоз тайнствено — рекох — Кажи поне едно, та да видя как ти стои.

— Мерик — отвърна след малко и нещо в гласа и лицето му ми даде да разбера, че що се касае до имена, повече едва ли ще науча.

— А защо безпокоиш Ребека Клей?

— Изобщо не я безпокоя. Просто искам да бъде точна с мен.

— Относно кое?

— Относно баща си.

— Баща й е мъртъв.

— Не е мъртъв. Тя го е обявила за такъв, това обаче нищо не означава. Ти ми покажи червеите, дето лазят в очните дупки на черепа му, тогава ще ти повярвам, че е мъртъв.

— А ти защо толкова се интересуваш от него?

— Имам си причини.

— Ами опитай да ги споделиш с мен.

Пръстите му се свиха, стиснаха здраво кормилото. Сега забелязах мъничката татуировка. Беше на ставата на средния пръст на лявата ръка. Грубо нарисуван кръст в синьо. Пандизчийска работа. Такива само там ги правят.

— Няма да стане. Мразя непознати да ме разпитват за моите си дела.

— Така ли? Значи отлично разбираш как се чувства самата госпожа Клей.

Той захапа долната си устна, зъбите му потънаха в меката тъкан. Продължаваше да гледа право напред. Усещах набиращото се в него напрежение. Ръката ми бе над пистолета, показалецът почти докосваше спусъчната скоба, готов бях за неочаквани изпълнения. Изведнъж Мерик отпусна, сковаността се смекчи, тялото му придоби нормален вид. Отлично чух как издиша и някак се смали, заплашителният му вид се замени с подобие на безразличие.

— Добре тогава, ти само я запитай за Проектът — тихо рече той. — И виж какво ще ти каже.

— Какъв е този проект?

Той поклати глава.

— Ти я питай, сетне пак ела. Може би няма да е лошо и с бившия й съпруг да поговориш. Щом си се захванал…

Аз пък дори и не знаех, че Ребека Клей е била омъжена. Смятах, че просто с бащата на детето й не са сключвали брак. Значи нещата бяха по-други. Страхотен детектив се оказах, няма какво да се каже.