Джон Коннолли - Нечестивци

— Че защо пък и с него да говоря?

— Ами защото съпруг и съпруга обичайно споделят нещата. Разни тайни неща например. Поговори с него, може би ще ми спестиш труда аз да го правя. Няма нужда да ме търсиш, защото аз ще те намеря. Няма да се отдалечавам. Два дни имаш да я накараш да ми каже каквото знае, сетне ще ми писне и повече няма да ви търпя.

Посочих превръзката на дясната му ръка.

— Както виждам, вече веднъж си изгубил търпение.

Той наведе глава към ръката и изведнъж изпъна пръсти, сгъна ги няколко пъти, като че проверяваше гъвкавостта им и степента на болка.

— Беше грешка — продължи той със същия равен, тих глас. — Не биваше да чупя стъклото така. Тя обаче здраво ми опъва нервите, макар че не й желая злото.

Може би си вярваше, само че аз не бях на същото мнение. В този човек бушуваше ярост. Той я потискаше, тя обаче туптеше в него, нажежена до червено, избиваше в очите му, играеше във всеки мускул и сухожилие на тялото му в сподавени насила емоции. Може би Мерик си мислеше, че не би посегнал на жена, може би не би го направил преднамерено, обаче кръвта по превръзката говореше категорично красноречиво за неспособността му да контролира подтиците си.

— Ей това стана, изпуснах си нервите — продължи той, сякаш чу мислите ми, подръпна от цигарата, добави: — Много ми е нужно да ми каже онова, което знае. Изключително е важно за мен. И тъй като вече почти станахме приятели, ти защо не кажеш името си?

— Паркър ми е името.

— Какъв си, частно ченге, а?

— Искаш да видиш разрешителното ли?

— Ами, някаква си тапия със значка нищо няма да ми каже, дето вече да не го зная. Не желая да си имам неприятности с теб, сър. Тук съм по работа, частна работа, съвсем лична. Ти може би ще съумееш да я убедиш онази малка дама да прояви разум, за да приключа задачата и да си ходя по живо, по здраво. Много се надявам така да стане, съвсем искрено го казвам, защото ако не съумееш, тогава значи от теб никаква полза няма да има — нито за нея, нито за мен. Ще се окаже, че на пътя ми стоиш, пречиш, значи ще трябва да направя нещо по въпроса.

Тук замълча, като все така продължаваше да гледа право пред себе си. Чак сега забелязах, че очите му са приковани върху закачена на огледалото за задно виждане снимчица. Зърнах лицето на тъмнокосо момиче, може би на възрастта на Джена Клей беше или малко по-възрастно. В найлоново калъфче бе поставена, да не се цапа. До нея висеше евтино пластмасово кръстче.

— Кое е детето? — запитах.

— Това тебе не те засяга.

— Хубаво момиче. На колко години е?

Не отговори, обаче тутакси пролича, че съм засегнал болно място. Този път обаче не го изби на гняв, по-скоро показа някакво безразличие към въпроса ми.

— Защо не ми кажеш нещичко във връзка с идването си тук, тогава може пък аз да ти помогна — настоях.

— Вече ти казах, сър, работата ми е съвсем лична.

— Е, тогава значи няма какво повече да обсъждаме — заявих аз. — Ти обаче се опитай да стоиш по-далеч от моята клиентка.

Предупреждението ми увисна — някак кухо, ненужно. Внезапно балансът се размести.

— Няма да я закачам повече, най-малко нея, не и докато с теб не поговорим отново — каза той, свали ръка и завъртя ключа на запалването, без да се тревожи от пистолета ми, ако изобщо досега му беше направил някакво впечатление. — Само че ето ти и на теб две предупреждения. Първото: когато започнеш да разпитваш за Проектът, внимавай много, отваряй си очите на четири, защото другите ще чуят и никак няма да им хареса, че някои хора си врат носа където не бива. Ама хич няма да им хареса.

— Кои са тези другите?

Двигателят запали, замърка равно.

— Съвсем скоро ще научиш — рече Мерик.

— Ами второто предупреждение?

Той повдигна лявата ръка, сви пръсти в юмрук, татуировката изпъкна ясно на фона на побелялата кожа.

— Не ми се бъркай. Опитай само и ще те убия. И внимавай какво ти говоря, момченце.

Колата потегли, отлепи се от бордюра, ауспухът забълва гъст синкав дим в чистия есенен въздух. И все пак преди да забули задната табела, успях да зърна цифрите на регистрационния номер.

Мерик. Е, хубаво, рекох си наум, хайде сега да видим какво пък аз ще успея да науча за теб през следващите два дни.

Върнах се по същия път, влязох в книжарницата. Ребека Клей седеше в един ъгъл, разгръщаше списание.

— Намерихте ли го? — бяха първите й думи.

— Да.

Тя потръпна.

— И какво се случи?

— Поговорихме, сетне си тръгна. Засега.