Джон Коннолли - Нечестивци

Тръгнах по „Уилард Стрийт“ в посока плажа. Настъпваше приливът, цветът на пясъка се менеше драматично от бяло до тъмнокафяво там, докъдето стигаше водата. Отляво ивицата имаше форма на полумесец, на долния му рог бе фарът на име Спринт Пойнт Ледж. Построиха го да осветява опасната зона в западната част на главния плавателен канал към портландското пристанище. Отвъд бяха островите Кушинг и Пийкс, виждаше се и ръждавеещата на цвят фасада на Форт Горджис. Отдясно бетонно стълбище водеше нагоре към пътеката по носа и малък парк.

Помня, че едно време по „Уилард Стрийт“ минаваше тролейбус, лете чак до плажа стигаше. Сетне закриха линията, обаче близо до последната й спирка все така си стои стара сергия. Тя води началото си някъде от трийсетте години на миналия век и до края на седемдесетте му години там все още продаваха сандвичи и пържени картофи. Държеше я семейство Кармоди, наричаше я „Дори“. Дядо ме е водил на това място като дете, разказваше, че било част от империята на Сам Силвърман, истинска легенда на своето време. Стари хора разказваха, че държал маймунка и мечка в една клетка, така привличал клиенти към заведенията си, сред които голяма слава имали две — едното на име „Уилард Бийч Бат Хаус“, другото — „Самс Лънч“. Хотдогът на Кармоди бе чудесен, ама като атракция може ли да се сравнява с мечка в клетка, че и маймунка отгоре? А дядо ме водеше на дълги разходки по плажа, сетне винаги се отбивахме в „Батрас Маркет“, това беше магазин на „Пребъл“, държаха го г-н и г-жа Б. всички така им викаха — от Батрас. Дядо редовно поръчваше италиански сандвичи за вкъщи, а г-н Б. грижливо си отбелязваше поредната продажба в дебел тефтер със задълженията на редовните клиенти. Семейство Батрас въртеше търговия на вересия в Южен Портланд от години насам, имаше стотици клиенти и всички те се разплащаха веднъж на една или две седмици, затова пък никога не се занимаваха с дребни пари и центове за една или две купени стоки.

Засмях се мислено, не беше ли това чиста проба носталгия, примесена с най-топли чувства към едно много по-просто, отдавна отминало време? Мили спомени за колониален магазин или стара сергия с лимонада и сандвичи? Но пък те бяха само част от общата картина. Тези спомени и места бяхме споделяли с дядо, а днес него вече го нямаше. Отишли в известен смисъл си бяха и местата, а с тях и възможността да ги споделя с когото и да било както някога в миналото. Първото ми дете — Дженифър — просто не получи възможността изобщо и да ги види, поне както се полага не можа. Прекалено малка беше, когато с майка й ги доведох тук за пръв път, а преди да е пораснала достатъчно, за да оцени къде я водя, бе вече мъртва. Все пак ми оставаше Сам, чийто живот тепърва започваше. И успея ли да я опазя невредима, може би след време ще идваме тук. Ще се разхождаме по пясъка, по някоя тиха уличка, където някога са трополели старите автобуси, покрай бистра рекичка, по планинска пътечка. Ще споделям с нея тези си малки тайни, а тя ще обещае да ги пази за себе си. Ще й обяснявам, че миналото и настоящето са неразделни, че и двете съдържат и светлина, и сенки по същия начин, както е в целия ни шуплест, наситен с кухини свят.

По едно време хванах обратно към „Уилард Хейвън Роуд“, движех се по покрита с плочи пътека през пясъка. Внезапно я зърнах и се заковах. Колата беше червена, спряла край бордюра някъде по средата на „Уилард Стрийт“, двигателят работеше, сигурно беше на нулева. От мястото, където се намирах, предното стъкло изглеждаше като огледално, затова опитвайки се да надникна през него, изобщо не успях. То отразяваше единствено небето. Закрачих отново, сега човекът на волана включи на заден и бавно тръгна назад по улицата, така че разстоянието помежду ни си оставаше непроменено. Сетне намери място да обърне и се насочи към „Пребъл“. Автомобилът бе форд контур, а моделът — някъде от средата на деветдесетте. Не успях да видя номера. И не можех да бъда сигурен, че в него е същият човек, дето вървеше подир Ребека Клей. Интуицията ми обаче подсказваше, че е именно той. Прекалено наивно би било да смятам, че до този момент изобщо не ме е засякъл и свързал с нея. Това обаче не беше особен проблем. По-скоро присъствието ми ще бъде фактор, който би трябвало поне малко да го стресне. Не да го изплаши до положение да си замине, а по-скоро да го накара да потърси начини мен да разкара. Аз пък исках да се срещнем лице в лице. Трябваше да чуя някакво обяснение лично от него. И докато това не станеше, нямаше как и да започна да решавам проблема на Ребека.