Джон Коннолли - Нечестивци

Стъкларят пристигна малко след седем часа, за да смени повреденото стъкло. Отворих му, той влезе, погледът му мина през завивките върху канапето, спря се на мен, сетне отидохме в кухнята. След като видя дупката в прозореца, поклати глава. Разбирах какво си мисли: тук е имало семеен скандал.

— Случват се такива неща — зашепна ми той с конспиративен тон. — То жените са такива… току вземат, метнат нещо тежко. Обичайно нямат намерение вас да ударят, нали? Ама все е по-добре човек да внимава, да се пази.

Благодарих му. Съветът беше читав, за какъвто и случай да ставаше дума. Ребека се появи, той кимна любезно и се залови на работа. Когато свърши, тръгнахме към училището на Джена. Карах след колата на Ребека, беше хюндай. Оставихме детето, сетне я последвах до офиса й. Работното място се оказа на хвърлей камък разстояние от дома й, на площада „Уилард“, недалеч от кръстовището на „Пилсбери“ и „Пребъл“. Информира ме, че възнамерява да остане в офиса до обедно време, а през следобеда щяла да ходи по разни имоти. Изчаках я да влезе в сградата, огледах внимателно района. През цялото време се бях старал да я следвам от дискретно разстояние, да не привличам внимание. Не забелязах нищо нередно, а от онзи човек изобщо и следа нямаше. Във всеки случай не желаех да ме засича с нея, поне все още не. Искаше ми се следващия път, когато се опита отново да говори с Ребека, аз да съм там. Ако е печен, би трябвало с лекота да ме надуши, затова вече се бях примирил с мисълта, че вероятно ще е нужно да привлека някой и друг професионалист на помощ. Иначе нямаше да се оправя със задачата както се полага.

Докато Ребека бе на работа, аз се върнах в Скарбъро, изведох Уолтър на разходка, нахраних го. Взех си душ, преоблякох се. Смених си колата — мустанга оставих, взех зеления сатурн, купето. Отскочих до „Фолис“ на шосе 1, там си купих кафе и една кифличка. Похапнах, починах няколко минути и пак хванах обратно за Уилард. Двуместния сатурн бях купил от сервиза на Уили Бру в Куинс. Той го намери и постегна, поиска ми пари, колкото щяха да струват гумите, че и по-малко. Много бе удобен за замяна при проследяване, обаче на волана му се чувствах чоглаво.

— Някого да са пречукали в тази кола? — бях запитал Уили, когато ми я предложи за пръв път като възможност да си купя втори автомобил.

Уили се направи на гламав, вмъкна глава в купето и започна да души като куче.

— На влага понамирисва — рече след малко. — А може и наистина някого да са затрили тук. Напълно възможно. Във всеки случай срещу ония манги, дето ти ги искам, дори и разложен труп да е защипан за волана, пак си на кяр. Ама колкото си искаш.

Беше абсолютно прав, обаче ми беше терсене да го карам. Но пък я се опитайте да минете незабелязан в мустанг модел „Бос 302“, производство 1969 г. И най-задръстеният престъпник ще ме засече в огледалото за задно виждане, веднага ще си рече: това отзад е същият състезателен автомобил, дето одеве ми се мярна. Както се е лепнал, сигурно ме следи, мамка му!

Обадих се на Ребека, още беше в офиса. Слязох от колата, поразходих се по площада, колкото главата да си проветря и малко време да убия. Не ми беше стигнал сънят предната нощ на онова канапе, с вратата към кухнята отворена, а хладният вятър през дупката в джама току ме гали по главата, нищо че върху й бяхме залепили найлон. Дори и след взетия душ пак се чувствах леко замаян.

Хората в стария Портланд отвъд залива често гледат на Южен Портланд с известна надменност, сигурно защото възрастта му като град не надминава стотина години — за мейнските критерии тя е направо детска. Междувременно построиха мост за милион долара, някои хора така го и наричат, появиха се междущатската магистрала 295 и пазарният център „Мейн“, дето на практика закри дребния бизнес и отне част от харизмата на местния колорит. И все пак Южен Портланд си има определен облик и характер. Преди доста години районът, където живее Ребека Клей, се наричал Пойнт Вилидж. Всъщност това име датира някъде от началото на XIX век, но когато Южен Портланд получава самостоятелен статут и през 1895 г. е отделен административно от нос Елизабет, то бива променено на Уилард и всички така го помнят. Там си построяват домове множество корабни капитани и риболовци, а наследниците им все още живеят в тях. През миналия век човек на име Даниъл Коб е собственик на доста големи площи земя по това място. Тогава е отглеждал тютюн, ябълкови дръвчета и целина. Някои източници твърдят, че той бил първият производител, успял да отгледа зимни марули в целия американски изток.