Джон Коннолли - Нечестивци

— Не биваше да постъпвам по този начин — обади се онзи отвън. — Моля да ме извините.

Тя обаче не чу добре думите, писъкът на алармата ги заглушаваше. Тогава той кимна с глава и леко се поклони. Жестът бе доволно странен, би трябвало да изразява вежливост, стоеше ужасно не на място. Ребека потисна силен неврастеничен подтик да се изкикоти на нелепостта в ситуацията. Страх я бе, че избухне ли в смях, истерията окончателно ще я овладее, просто никога няма да излезе от нея.

Телефонът млъкна, след секунда звънна отново. Тя не помръдна от мястото си. Замаяно гледаше навън след бързо отдалечаващия се непознат. Извърна очи към мивката — по нея имаше кръв, неговата кръв. Наведе глава и неволно я помириса, смесена с недоизмитото вино, тя имаше особен дъх — непознат, неповторим, ужасяващ. Хрумна й, че нещо липсва… може би потир за причастие?

Седях край кухненската маса, отсреща ми Ребека Клей бавно почистваше стъклените късчета от мивката с помощта на четка и лопатка. На перваза отвътре все още имаше кръв. Беше се обаждала и на ченгетата, след като първо мен бе уведомила. Така или иначе патрулната кола от района на Южен Портланд ме бе изпреварила. Бях се представил на полицаите, сетне застанах встрани и слушах разказа й, без да се намесвам по какъвто и да е начин. Дъщерята Джена заварих на канапето в гостната, завита с одеяло, в ръце стискаше порцеланова кукличка с дълга червена коса и синя престилка. Хрумна ми, че може би е някогашна майчина играчка. Във всеки случай беше стара и видимо много обичана. За това говореше и самият факт, че момичето бе потърсило някаква сигурност и утеха именно в нея. Иначе не изглеждаше толкова стреснато, колкото майката, по-скоро бе озадачено, отколкото уплашено. И друго ми направи впечатление: стори ми се и възрастно, и младо за годините си. Да обясня: по-детинско по външност, някак по-възрастно по поведение. Запитах се дали пък майка й не я покровителства като квачка пиленце повече от нормалното за възрастта?

До Джена седеше друга жена. Ребека я представи с името Ейприл, съседка и приятелка, живеела наблизо. Здрависахме се, скоро след това тя заяви, че детето е добре, а и след като вече аз съм дошъл, тя ще си тръгва. Тъкмо нямало и да пречи. Ребека я целуна по бузата, двете се прегърнаха, сетне Ейприл се отдръпна на ръка разстояние, двете се изгледаха продължително. Познавах този израз, говореше за дългогодишно приятелство, лоялност, споделени неща, общи познати.

— Има ли нужда, обади се — рече Ейприл. — Какъвто и да е часът.

— Разбира се. Благодаря, миличка.

Целунаха се за довиждане, Ейприл си отиде.

Наблюдавах Джена, докато Ребека обикаляше около къщата с ченгетата, показвайки къде и как бе стоял непознатият. Детето бе хубаво, а в бъдеще сигурно щеше да се превърне в красива млада жена. Имаше много от майката в него, но и то си имаше допълнителни достойнства — с деликатна, грациозно източена фигурка, фино личице, леко орлово носле. Това идваше от другаде. Напомняше ми за някого, но не бях сигурен за кого точно. Напълно бе възможно нещо и от бащината линия да носеше.

— Добре ли си? — запитах момичето по едно време.

То само кимна.

— Такива неща обичайно могат да бъдат и страшни — продължих аз. — На мен да ми се случи, и аз бих се уплашил.

— Аз не съм се уплашила — отвърна Джена, а тонът прозвуча така делово, че явно не лъжеше.

— И защо не?

— Този човек не е искал да ни навреди.

— Откъде знаеш, че е така?

Тя само се усмихна, поклати глава.

— Няма значение.

— Разговаряла ли си с него?

— Не.

— Тогава откъде си сигурна, че не е искал да ви навреди?

Тя извърна лице, по него се изписа същата блажена усмивка. Явно нямаше да благоволи да ми отговори, разговорът бе приключен. Майката се върна заедно с единия полицай, Джена се изправи и й каза, че отново си ляга. Сетне рече довиждане на мен и на ченгето и тръгна по стълбището за горния етаж към стаята си.

Ребека Клей живееше в район, известен под името Уилард. Къщата бе компактна, по външен вид внушителна постройка от XIX век, в нея беше израсла, в нея се бе завърнала след бащиното изчезване. Намираше се в Уилард Хейвън Парк, затворена площ, минаваща перпендикулярно на плажа Уилард и на няколко крачки от „Уилард Хейвън Роуд“.

Скоро ченгето си тръгна, като обеща, че по-късно същата вечер или рано сутринта на следващия ден тук ще дойде детектив. Поизчаках малко, сетне излязох и аз да поогледам как изглеждат нещата отвън. Обиколих къщата, явно бе, че счупилият стъклото мъж отдавна си беше отишъл. Проследих кървава диря до „Дийк Стрийт“, тя минаваше отдясно на Уилард Хейвън Парк и бе почти успоредна на площта му. Тук някъде следата се губеше. Сигурно се бе качил на колата, с която бе дошъл, и отпрашил за някъде. Обадих се на Ребека Клей по телефона, обясних къде съм, помолих да ми даде имената на съседите, които живеят близо до мястото, където евентуално бе оставил колата си онзи. Поговорих с неколцина, оказа се, че само една жена на средна възраст на име Лайза Хълмър е видяла нещо, но то никаква работа не ми вършеше. Лайза помнеше паркирана на отсрещната страна на улицата тъмночервена кола, но не бе разпознала марката, нито погледнала регистрационните номера. Иначе ме огледа с интерес и ме покани у дома си за по едно малко, както се изрази. Огледах я и аз: беше от онези жени, дето описанието „курвенски тип“ биха го приели като комплимент. Реших да се жертвам за секунда, може пък да се досети нещо. Вратата се захлопна зад гърба ми с такава окончателност, че за малко да подскоча. Огледах се, почувствах се доста некомфортно, почти като осъден на смърт затворник. Оказа се, че съм й прекъснал купона — беше преполовила кана с течност, дето имаше дъх на плодове с алкохол.