Джон Коннолли - Нечестивци

Заяви, че духовете обсебват дадено място, а не даден човек. Според мен това е лъжа. Веднъж ми казаха, че ние сами създаваме своите собствени привидения. Че всяко едно от тях е просто още едно наше аз: нашата вина, нашите угризения, нашата мъка. Може би това е своето рода обяснение на горното. Защото всеки има своите призраци. И може би не всеки един от тях е наше лично творение, но в крайна сметка те стигат до нас. Винаги и до всички нас.

Ребека Клей седеше в кухнята у дома си. Пред нея имаше чаша червено вино, макар и неначената, а лампите бяха загасени до една.

Тъкмо си казваше, че би трябвало да помоли детектива да остане с нея. Онзи тип не бе доближавал къщата досега, а тя по принцип вярваше в здравината на вратите и прозорците, както и в ефективността на алармените системи. Особено пък след като детективът бе препоръчал консултант, а последният бе идвал да провери всичко на място. Сега обаче навън бе тъмно, нощта бе факт и всички взети предпазни мерки започваха да й се виждат недостатъчни. Осезаемо усещаше потайните шумове на старата сграда, поскърцването на подовите дъски тук и там, трополенето на някоя от вратичките на шкафовете. Вятърът съскаше и стенеше, разхождайки се на свобода из дома досущ като изпуснато, непослушно дете.

Прозорецът над мивката бе просто тъмен квадрат в бяла рамка, отвън не се различаваше нищо. Имаше чувството, че се носи безплътна в мастиленото пространство и че само някаква си ефимерна преграда я дели от отвъдния вакуум. Единствено далечният шум на плискащи се по плажа невидими вълни донякъде разсейваше това усещане. И тъй като нямаше какво друго да прави, току повдигна чашата към устните, отпи глътчица. Прекалено късно усети вкуса на мухъл в течността, направи гримаса, но успя да я изплюе обратно. Изправи се, отиде до мивката, там изля чашата. Сетне завъртя крана, водата отнесе червените петна. Наведе се, отпи направо от струята, изжабурка се, отми неприятния вкус от устата. Незнайно защо се досети за бившия си съпруг, така му миришеха устата и целувките, особено през последните прекарани заедно нощи преди окончателния разпад на брака и финализирането на развода. Отлично си даваше сметка, че той я ненавиждаше — почти толкова, колкото и тя него сега. И се бе стремял да се отърве от бремето, което заедно носеха. Ребека не можеше да го търпи физически и отказваше да подложи тялото си на нуждите му. Не усещаше дори и частица от някогашното привличане, на което преди се бе радвала, но той бе намерил начин да раздели любовта от нагона и да я подчини на него. Беше се питала често какво ли си фантазира, докато ритмично се движи над нея. Понякога очите му се изпразваха напълно и макар че телата им бяха слети, тя виждаше, че истинското му аз е нейде далече, далече, някъде съвсем другаде. Друг път обаче бе на мястото си, гледаше я задъхан отгоре й с особено омерзение и това я караше да се чувства като изнасилена. Поглеждаше назад в годините и си казваше, че истинска любов между тях никога не е имало, ако изобщо би могло да се говори за подобно чувство.

А в миговете на физическо обладаване тя също се бе старала да си представи бивши или може би бъдещи любовници, та с тяхна помощ да промени неприятното усещане. Но онези, които помнеше, бяха прекалено малко и неизменно свързани с негативни неща. Винаги носеха със себе си собствени неприятности и накрая тя просто се бе отказала от този подход. Всъщност сексуалните й желания бяха спаднали до такава степен, че намираше за по-леко просто да си мисли за друго или да помечтае за бъдещето, когато този мъж завинаги ще изчезне от живота й. Изобщо не можеше да си представи какво я бе привлякло към него в началото, а и него към нея. Предполагаше, че бидейки с малка дъщеря и в неблагоприятно положение заради баща си, се бе стремяла към някаква сигурност, поне временна стабилност, само че той не бе се оказал такъв тип човек. В похотливите му мераци да легне отгоре й бе усетила нещо долно, унизително, сякаш този мъж съзира в нея някаква особена поквара и му се нрави да я докосва, прониквайки в тялото й.

В самото начало бе показал, че не харесва дъщеря й, а детето бе продукт на връзка, започната по време, когато Ребека, изглежда, още не бе узряла за подобно нещо. Обаче знае ли човек? Може би тя не е от онези жени, създадени да имат истинско семейство? А бащата на Джена постепенно се бе отдалечил и изчезнал. Дойде да види няколко пъти детето, а то беше още в първата година. Днес сигурно дори не би я и познал. Не че би могъл, каза си тя внезапно, усещайки, че разсъждава за него, сякаш е жив. Защото животът му бе свършил един ден твърде ненавременно, на далечен, черен път. Бил захвърлен в крайпътна канавка, ръцете му завързани на гърба с кабел, кръвта му бавно изтичала в меката пръст отдолу, за да нахрани разни пълзящи твари и гадинки, които сетне излезли и полазили по тялото, за да унищожат и него. Опита се да изпита някаква мъка, жал поне, не успя. И той не се бе оказал човек за нея. А и за какво ли го биваше? Ако бе читав, нямаше да завърши по този трагичен начин. Обещанията си никога не бе спазвал, ангажиментите не бе уважавал. Неизбежно е било, разсъждаваше тя в мрака, един ден да срещне човек, който просто няма да му прости неточностите. И ще го накаже за издънките, та било и по този краен, необратим начин.