Джон Коннолли - Нечестивци

— Искате да кажете като например заплаха или физическо посегателство?

Тонът бе въпросителен, но иначе идеята май й харесваше. Не можех да я виня. Познавах хора, години наред издържали всевъзможен тормоз от страна на разни негодници. Някои направо се бяха съсипали от напрежение и безпокойство. Други на края прибягваха до насилие, но това винаги водеше до задълбочаване на проблема. Такъв бе случаят на семейна двойка — мъж и жена, която попадна под ударите на съда. Там ги отведе съпругата на същия човек, който ги тормозеше. Защото един ден мъжът не издържал и му треснал един в мордата. След това цял живот съжаляваше за стореното.

— Има разни възможности — рекох. — Само че те ни поставят в уязвима позиция — да речем, с обвинение за физическо насилие или заплахи. При това, ако не постъпим изключително внимателно, положението може да се влоши дори и още повече. Досега този човек не е направил нищо крайно, освен да ви безпокои. Не че това е нищо, разбира се. Но ако нанесем първия удар, може да реши да му отвърне. В такъв случай за вас вече ще има реална опасност.

Тези думи я стреснаха, тя сякаш се преви под тежестта им.

— В такъв случай какво мога да направя?

— Вижте — казах, — съвсем не се опитвам да внушавам, че няма надежда да разрешим проблема безболезнено. Просто искам да разберете и другата възможност — този тип заинати ли се, решавайки да продължи да се навърта около дома ви, тогава няма да разполагаме с лесни или бързи решения.

Това малко я поуспокои и с надежда в гласа запита:

— Значи ще ми помогнете, нали?

Казах й тарифата, обясних, че работя сам, юридически съм еднолична детективска агенция. Затова не бих приел други поръчки, които ще затруднят свързаната ми с нея работа. В случай че ми се наложи да търся външна помощ, незабавно ще я уведомя за евентуалните допълнителни разходи. Тя има правото да ме освободи по всяко време, в такъв случай от моя страна аз ще направя всичко възможно да си намеря заместник, преди лично да се оттегля от случая. Тези постановки, изглежда, й харесаха, защото кимна в знак на съгласие. Разбрахме се да взема аванс срещу първата седмица. Не че ми трябваха някакви средства, начинът ми на живот бе вече съвсем опростен, но държах ежемесечно да изпращам пари на Рейчъл, макар и да твърдеше, че нямала нужда от тях.

Обещах да започна работа още на следващия ден. Договорихме се за следното: да се държа разумно близо до Ребека Клей, когато сутрин тръгва на работа. Тя на свой ред ще ме предупреждава кога излиза от офиса за обяд, за делови срещи, кога тръгва вечер за дома. В дома й имаше алармена система, аз обаче взех допълнителни мерки — обадих се на познати специалисти да огледат положението, да сложат допълнителни резета и верижки. Сутрин ще бъда пред къщата, когато тя излиза за работа, вечер ще се навъртам също отвън на достатъчно близко разстояние, докато си легне. Ще държим постоянна връзка, повика ли ме, ще бъда при нея най-много до двайсетина минути.

Преди да се разделим, помолих да ми даде снимка на баща си. Беше предвидила тази възможност, бръкна в чантата, извади негова фотография, само че се поколеба доста, преди да се раздели с нея. Оттам ме гледаше възслаб източен мъж в зелен костюм от туид със снежнобяла коса, рунтави вежди, очила с тънки метални рамки, на вид строг, леко старомоден. Академичен интелектуален тип, от онези, дето пушат с глинени лули, а стените на кабинетите им са библиотеки с подвързани в кожа дебели томове.

— Ще си направя няколко копия, а оригинала ще ви върна — обещах аз.

— Не се безпокойте — отвърна Клей. — Имам други, тази задръжте толкова, колкото ви е нужно.

Сетне запита дали е възможно да я придружа веднага — имала работа в града същата сутрин. Добави, че се занимавала с недвижими имоти, предстояли й няколко срещи, нямало да отнемат повече от два часа. Опасявала се онзи мъж да не се залепи за нея, докато е навън. Веднага предложи да ми плати допълнително, отказах. Така и така нямах какво друго да правя.

Тръгнах след нея и това продължи чак до края на деня. Нищо не се случи. Онзи тип със старомодната прическа и белезите по челото изобщо не се и мярна. Беше ми скучно, чак ми писна, но пък не се наложи да се прибирам в празната си къща, всъщност тя не бе чак съвсем празна. Следвах Ребека Клей като сянка, за да избегна сенките на собствените си привидения.

Отмъстителя вървеше по дървените пътеки на Олд Орчард, недалеч от мястото, където безброй лета наред се бе намирала будката на Гадателя. Не я виждаше, нямаше го и стария мъж, вероятно бе починал. Пък може би не бе мъртъв? В такъв случай вероятно не бе в състояние да върти старите си майстории, сигурно и очите му са отслабнали, не в състояние да виждат ясно, ушите — заглъхнали, паметта — прекалено закърняла, за да задържа и подрежда подаваната информация. Отмъстителя се огледа. Дали го помни, ако е жив? Ако не е, дали го е помнел до края? Сигурно така е било, защото не бе човек да забрави такива неща, да изхвърли от съкровищницата факти полезно нещо, което някога някак си би му свършило добра работа.