Джон Коннолли - Нечестивци

Бръкнах в джоба, извадих фотографията, дето бях измъкнал от албума на Реймън Ланг. Лицето на момиченцето на нея бе полускрито от тялото на клекналия и надвесен над него мъж, самият той се виждаше само от врата надолу. Тялото му бе абсурдно слабо, костите сякаш прозираха през кожата на ръцете и краката, всяко мускулче и сухожилие върху тях също отчетливо изпъкваше. Тази снимка бе правена преди десетилетия. Критерият ми за тази преценка наред с техническите характеристики и качеството й бе възрастта на момичето. По онова време не би могло да е на повече от шест или седем години. До това дете, грижливо положена на две допрени възглавници, лежеше порцеланова кукличка с дълга червена коса и синя престилка. Същата, дето днес дъщерята на Ребека Клей разнасяше постоянно със себе си — майчината играчка, преминала в следващото поколение. Куклата, която вероятно е давала сили и кураж по време на години наред сексуално малтретиране.

Сложих снимката на масата, Ребека я мярна, сепна се, но не я докосна. Очите й се изцъклиха, сетне потекоха сълзите. Наведе се над момичето, което някога е била, и дълго гледа, а раменете й се тресяха в безмълвни ридания.

— Къде я намерихте? — запита минути по-късно, донякъде успяла да овладее емоциите.

— Във фургона на Реймън Ланг.

— Други имаше ли?

— Да, но като тази — не. Куклата беше само на тази.

Тя потрепери и закри образа с длан, сякаш искаше да изтрие формата на мъжа, надвесен над малката Ребека. Голото тяло на Даниъл Клей.

— Ребека — запитах аз, — къде е баща ви?

Тя се изправи и закрачи към вратата отвъд кухненската маса. Отвори я, натисна ключ, лумна светлина. Показаха се дървени стъпала, които вероятно водеха към мазето.

Без да се извръща назад към мен, бавно заслиза надолу. Последвах я.

Мазето бе превърнато в склад. Имаше велосипедче, вече прекалено омаляло за дъщерята Джена, доста сандъци и кашони, прашни стари списания, куфари. Нито един от тези предмети нямаше вид на местен наскоро. Всичко бе потънало в прах и паяжини, миришеше на застояло и вехто, бетонният под се бе доста напукал. От центъра към стените се виеха подобни на вени черни пукнатини — същински дълги, тънки змийчета. Ребека сви пръстите на босия си крак и с връхчетата им потупа пода.

— Там е, отдолу — рече тя. — Където го зарових.

Онзи петък бе работила до късно в офиса. Когато се прибра у дома, на телефонния секретар имаше оставено съобщение. Елън, детегледачката, която всеки ден се грижеше за три-четири деца, Джена включително, получила сърдечна криза. Състоянието й не било много добро, откарали я в болницата за наблюдение. Съпругът й се бе обаждал да каже, че при това положение тя очевидно няма да може да вземе Джена от училище. Ребека провери мобилния си телефон, разбра, че батерията му е паднала. Човекът сигурно й се е обаждал лично, ама ето ти сега беля! Толкова е била заета с текущата работа, че просто бе пропуснала да забележи тази малка подробност. Изпита паника за миг, сърцето й чак заби силно. Къде ли беше Джена? Веднага позвъни в училището, но оттам й казаха, че всички деца са вече взети. Тогава побърза да се обади на съпруга на Елън, но той не знаеше кой е прибрал дъщеря й. Даде й съвет да се свърже с директорката или училищната секретарка, на които той лично се бил обаждал по-рано да ги уведоми за случая. Ребека обаче звънна на най-добрата си приятелка Ейприл, чиято дъщеря Каръл бе в същия клас с Джена. Последната не бе при Ейприл, но тя имаше информация за детето.

— Баща ти я взе — каза приятелката й. — Изглежда, от училището са намерили номера му в указателя и са го потърсили, след като научили за Елън, а с теб не е било възможно да се свържат. Той мина през училището и я прибра, отведе я у дома си. В коридора се видяхме, когато я вземаше. Няма нищо страшно, Ребека, детето си беше съвсем добре.

Ребека обаче не можеше да си намери място от страх и притеснение, чак повърна, докато тичаше към колата. Нищо, вече нищо може би нямаше да бъде същото! Повърна още веднъж по пътя към бащината къща. Дълго кашля и плю в празна пазарска торбичка, повръщаше само жлъчна течност и всичко я болеше, но това бе единствено от ужасяващите мисли в главата й. Трескаво си бършеше устата с книжни салфетки, докато чакаше по светофарите да светне зелено.

Когато стигна в дома му, баща й бе в градината, събираше с гребло изпадалите листа, а предната врата беше отворена. Тя изскочи от колата, остави вратата й да зее, хукна през градината покрай баща си, без да му каже дума, и нахлу в къщата. Завари дъщеря си в гостната да върши нещо съвсем нормално за нея: седеше на пода, гледаше телевизия и ядеше сладолед. Детето не разбра защо майка му е така възбудена и видимо не на себе си — прегръщаше я, плачеше и в същото време й се караше, че е тръгнала с дядо си. Но Джена и друг път бе идвала на гости на дядото, само че винаги с майка си. Че нали това е дядо й? Не е чужд човек. Беше й купил пържени картофки, хотдог и безалкохолно. Бяха ходили на плажа, на пясъка миди събирали. Сетне отишли в неговата къща, а там той й дал голяма купичка шоколадов сладолед и й пуснал телевизора — детско предаване да гледа. В училище било много интересно, имала хубав ден — разказваше детето на Ребека, като добави, че още по-хубаво би било и майка й да е с нея.