Джон Коннолли - Нечестивци

Обадих се на Ейнджъл.

— Къде е онзи?

— В едни инсталации на корабостроителниците край пристанището на Бат — осведоми ме той. — Виждам го от мястото, където сме спрели. Изглежда, има проблеми с мониторите на системите им за сигурност. Гледам, че проверява кабели, тук-таме отваря съединителни кутии и дявол знае к’во още. Сигурно ще повисим тук още бая време.

— Извадете колата му от строя — рекох му аз. — Две спукани гуми ще свършат работа. Сетне идвайте тук, ама бързо.

Извадих късмет — не мина половин час и те пристигнаха. Показах му ключалките, той клекна и се хвана на работа. Мълчеше и съсредоточено работеше. След пет минути първата ключалка изщрака, за втората му трябваха още две-три. Мълчахме и тримата, когато отвори капака, а отдолу се показа нещо като плитко метално чекмедже или контейнер с ръкохватки за лесно изваждане. Беше пълно с видеокасети без надписи, също така немаркирани дивидита, компютърни дискове и албуми с десетки найлонови прозрачни пликове. Съдържаха снимки на голи деца, понякога с възрастни, понякога с други деца. Ейнджъл продължаваше да мълчи, вадеше чекмеджето с прехапани устни. Отдолу се показа същинска портативна килия, където клечеше завито в одеяло момиченце. Очичките му уплашено замигаха при светлината и то изплака. Край него имаше разпилени стари куклички, шоколади, бонбони и кутия корнфлейкс — зърнени топчета за закуска. Ейнджъл не каза и дума дори и когато зърна кофата, служеща на детето за тоалетна, и фините процепи в едната стена, откъдето би трябвало да влиза въздух.

За пръв път проговори, когато подаде ръка на изплашеното до смърт дете долу. В сравнение с тънката му, подобна на клечица ръчица тази на Ейнджъл ми се стори направо масивна.

— Сега всичко ще бъде вече наред — рече той. — Няма да разрешим никой повече да те измъчва, обещавам ти.

Момиченцето отвори уста и нададе ужасяващ рев.

Тук вече извадих телефона, повиках ченгетата. Луис и Ейнджъл се изнесоха. Във фургона останахме аз и десетгодишното дете с жълтеникава кожа и уплашени, неистови очи, чието име, изглежда, беше Аня. На врата носеше евтина огърлица с плочка, а на нея със сребристи букви бяха изписани същите тези три букви — Аня. Отведох го за ръката в колата ми, сложих го на предната седалка и то остана там на място с очи, заковани в някаква си точка на пода пред него. Не можа да ми каже колко време е стояло в онзи контейнер, с голяма мъка се разбрахме за името — потвърди го, а сетне на грубоват, недодялан английски си каза възрастта — десет години. После млъкна и нищо повече не можах да изкарам от него. Личеше си, че се страхува и не ми вярва, нямаше как да не разбера тази проста истина.

Докато седеше в автомобила, сякаш загубено в дълбоки мисли, аз прелистих един от албумите на Ланг. Някои от снимките бяха съвсем нови: Аня бе на тях, а край нея се виждаха маскирани мъже. Стори ми се, че на едната различавам мъжка ръка с нещо като жълтеникава птича човка. Прегледах по-назад. Цветовете и тоновете на фотографиите се променяха с възрастта им. Полароидните бяха най-нови, предшестваха ги компютърни разпечатки, най-старите напълно естествено датираха доста отдавна — черно-бели снимки, вероятно промивани от Ланг в домашна лаборатория. Имаше момчета и момичета, сами и с мъже, лицата им винаги прикрити зад птичите маски. Пред мен бе история на най-гнусно насилническо издевателство, видимо продължавала години наред, може би десетилетия.

Всъщност най-старите образци бяха правени с фотокопирна машина, тяхното качество бе най-ниско. Показваха момиченце на легло, двама мъже го изнасилват на смени, на снимките главите им не се виждат. На едната отново зърнах татуировка, само че едва се виждаше, беше размазано. Надявах се образът да може да бъде компютърно обработен и изчистен. Тогава може би щяхме да видим орела в истинския му вид.

Една от снимките обаче бе съвсем различна от останалите. Дълго време я гледах, сетне я извадих от найлоновия плик и внимателно разместих съседните, за да не личи отсъствието й. Скрих я под гуменото килимче на пода на колата, седнах на студения чакъл и стиснал глава между дланите, зачаках пристигането на полицаите.

Те пристигнаха в две немаркирани коли, без униформи. Аня чу шума на приближаващите се автомобили и легна на седалката в типичната предродова поза, закрила глава с ръчички. На глас повтаряше все една и съща дума на език, който не разпознавах. От едната кола излязоха две цивилни жени, закрачиха към нас. Аня се поуспокои малко и може би повярва, че сега наистина е спасена, но това стана чак когато вратата се отвори и тя зърна тези две полицейски служителки. Не бях искал детето да си представи, че съм го извадил от един затвор, за да го сложа в друг, но, изглежда, точно така се бе получило.