Джон Коннолли - Нечестивци

Едната жена клекна край колата и заговори тихо, нежно. Беше стройна, с дълга червена коса, прибрана стегнато на тила. На Рейчъл ми заприлича.

— Здравей — рече тя на детето. — Моето име е Джил. А ти си Аня, нали така?

Аня закима. Може би само името си разпозна, не мога да зная. Във всеки случай лицето й се отпусна и смекчи, устните й се свиха надолу и тя се разплака. Това обаче не беше онзи животински рев, който чухме при отварянето на контейнера килия. Сега бе нещо коренно различно.

Джил разтвори ръце към детето и то само отиде в прегръдките й. Скри личице в рамото й, цялото тъничко телце продължаваше да се тресе в конвулсивни ридания. Джил погледна през Аниното рамо към мен и кимна. Кимнах и аз, извърнах се и ги оставих насаме.

Бат не е красив, ако го гледате откъм водата. Обаче кой ли зависещ от тежката си промишленост град би могъл да бъде красив? При това не познавам случай някой да е проектирал корабостроителници с естетични характеристики. И въпреки всичко имаше нещо величествено в огромните гиганти — кулокрановете, както и в исполинските кораби, които тукашните мощности продължаваха да строят в момент, когато съперниците им на други места ставаха жертва на тотален колапс в корабостроенето или пък се превръщаха в жалки сенки на някогашното си производствено могъщество. Така че корабостроителните заводи може и наистина да бяха грозни, но тази грозота не се дължеше на разпад, а на растеж с четиристотингодишна история зад себе си — четири века на усилена работа, шумотевица, пара и искри, гори, отстъпващи пред стоманата, синове, наследяващи бащината професия поколения наред. Съдбата на Бат и тази на корабостроителниците му бяха завинаги обвързани в симбиоза, която едва ли някой поне на този етап можеше да разруши.

И тук паркирането е проблем, както и във всички други градове, където множество хора работят за един и същи крупен работодател. Затова беше претъпкан огромният паркинг на „Кинг Стрийт“, разположен главно на пресечката й с „Комършъл“, за да е максимално близо до главната северна порта на строителниците. Наближаваше краят на първата смяна и наоколо се редяха автобуси, очакващи работниците от по-далечни места и съседните селища, които предпочитаха да избегнат тукашната навалица и затова обичайно оставяха колите си у дома или в предградията. Тук висяха надписи с едни и същи предупредителни текстове — стоманодобивните заводи в Бат имат договори за военна продукция и снимането е забранено. Над главния вход за работници се извисяваше друг надпис със следното съдържание: „През тези порти минават най-добрите корабостроители в света!“

Ченгетата се бяха стълпили около спортния клуб „Ривърсайд“. Поне двайсетина души бяха — от местната и щатската полиция, прокуратурата, всички в цивилни дрехи. Имаше още и две патрулки с униформени, но те се бяха скрили в съседна пряка. Охранителната служба на комплекса корабостроителници заводи бе предупредена, че предстои арест на Реймън Ланг, а по нейна молба бе решено физическото му задържане да стане, след като той излезе в района на паркинга. Служители на заводската сигурност следяха Ланг постоянно и поддържаха телефонна връзка с Джил Кариър, детективката от щатската полиция, която бе дошла да вземе Аня и съответно отговаряше за издирването на Ланг. Аз бях паркирал колата си недалеч от портата с надписа отгоре. Разрешиха ми да присъствам, при условие да си стоя настрани и да не се бъркам в нищо. На ченгетата им бях разтегнал доста интересна история как съм разбрал за детенцето в контейнера, преди всичко как съм се оказал при фургона на Ланг и как съм отворил вратата му, а сетне и самото скривалище. На всичкото отгоре накрая трябваше да си призная за лъжата относно разпознаването на трупа на Лежер. Сигурно ми предстояха неприятности, но пък Кариър направи любезния жест да ми позволи да видя как ще завърши историята на Ланг. При условие обаче в моята кола по всяко време да ме придружава неин цивилен колега. Човекът се казваше Уайнтроб и не приказваше много, което ме устройваше.

Някъде към три и половина следобед автоматично движещите се на колелца метални крила на портите се отвориха с бръмчене и през тях се изсипа поток свършили смяната си работници. Почти всички бяха облечени еднотипно — в джинси, с бейзболни шапки, дебели работни ризи, под тях тениски. Всеки си носеше личното сандъче за храна, дрехи и съд за вода. Засякох с поглед Кариър, вече говореше по мобилния. След секунди половината от събраните пред клуба ченгета се развърнаха във верига и влязоха в потока хора, движейки се в противната посока, с Джил Кариър начело. Преместих очи на самата порта и въртящите се прегради на входа встрани. Не мина много време и Ланг излезе, в ръка носеше металната кутия с инструментите. Облечен бе като корабостроителите, в другата ръка държеше недопушен фас. В един миг дръпна силно от него и тъкмо щеше да го захвърли, когато насреща си зърна Кариър и хората й. Мигновено осъзна защо и за кого са дошли: същински хищник, усетил други, по-силни хищници, тръгнали на лов за него. Пусна на земята кутията с инструментите и хукна да бяга странично от веригата полицаи. Избра пътя на изток, само че не минал и десетина метра, отнякъде изскочи едната патрулка и запречи изхода на паркинга. Ланг промени посоката, ловко се запровира между паркираните коли, сега обаче се появи и другата патрулна кола и общо десетина униформени се спуснаха към него. Кариър спринтираше в същата посока, бързо скъсявайки разстоянието. Беше по-добър, по-лек бегач, та изпреварваше мъжете, а в ръката й вече лъщеше пистолет. Чух я да вика — нареждаше му да спре. Ланг се извърна, видях разкривеното му лице, а ръката му посегна към кръста и колана на панталоните отзад, сякаш търси нещо под ризата. Сега чух и последното предупреждение на Кариър — да спре и да вдигне ръце. Ланг предпочете да бяга, а ръцете му все така ровеха по колана. Кариър стреля. Ланг се завъртя и падна на земята.